Възрастта едва ли е най-важното нещо и не тя казва всичко за един човек. Но възрастта и годините са необходими, за да отличиш своите взривове в живота си и да ги преодоляваш.
Дълго време си мислех, че понякога срещите закъсняват. Но времето и пространството са относителни и си давам сметка че може би те, срещите, идват точно тогава, когато са ни необходими. Тази среща е от онези, случайните, с неслучайните хора.
Ранното есенно слънце е доста силно, но прохладата от поривите на вятъра се усеща дори в късния следобед на първия септемврийски ден. Първите минути като че ли са нужното време срещналите се да проучат събеседника си и да решат дали да дадат един другиму доверието си. И уж опитът и на двамата в срещите е голям, а тази ненадейна случайност дава някакъв различен смисъл на споделянето на мисли, чувства, емоции и дори идеи за нови начинания. Очите се търсят, за да разкажат спомени от преминалия човешки живот и намират упование в разказите за децата, които придават особен смисъл и надежда в това ни човешко битуване. Люшваме се в разкази за времена, за случки, за перипетии, за срещи и за онези вътрешни човешки взривове, които са ни направили упорити в тези начинания, в които сме били несигурни, а може би са ни и пазили от погрешните стъпки.
Писането или неписането е въпрос на крайно и категорично личен избор. Представянето на написаното или ненаписаното на показ е преодоленият личен страх, който едва ли е неразбираем за тези, които боравят с писменото слово.
Моят събеседник е дълбоко проникнат от словото във всичките му измерения, а и толкова педантично прецизен в това, че според него най-важното е словото да дава в правилен текст всичко от себе си. Не пропуска да ме поправи за неправилното ударение на думата „училища“ и заговаряме за правилното говорени и правилното писане. Все неща, с които нейният живот я среща в редакторската ѝ работа и в това да го прави по един много изкусен и подреден неин си начин.
Критикува открито редица свои колеги, други безспорно одобрява. Търпеливо изчаквам да си спомни имената на свои приятели (поети и писатели) и в никакъв случай не се опитвам да ѝ помагам. Проява на лош вкус е да помагам на пишещ човек като нея, а и тя няма никаква нужда от това. Времето в петъчния следобед препуска по един странен и различен начин, а моята мисъл пак се връща към онези закъснели срещи. Говорим за Атанас Далчев, Константин Павлов и други български автори, за написаното в училищните учебници. Тръгваме към спомените за случки и събития и преминаваме през Самоков, Русе и Силистра, за да пропътуваме бързо разстоянието до Княжево (където е имало действащ театър, но днес вече го няма). И през цялото това пътуване във времето продължаваме да седим във вече притихналото кафене, разположено на десетина метра от училището, където тя самата е учила.
ПРИЗНАНИЕТО
На Атанас Далчев
Каква невероятна среща!
Вълнувах се пред огледалото
за дрехите си, за лицето си –
това, което толкова отдавна
не бе се случвало със мене…
И не че беше млад човек –
към заника на своя плодоносен ден
вървеше бавно тоя мъж.
А по-тревожно тръпнеше душата
от дните на младежките копнения.
В очакване на съдбоносни думи
аз сложих в двете му ръце
плода на толкова години –
усърдните си часове,
които като алхимик
превръщах в самородно злато.
И той разбра – което никой
до днес не бе разбрал.
Позна ме,
защото си приличаха сърцата ни.
И как се върнах вкъщи тоя ден!
Прескачах стъпалата, лудо тичах
и пееше в гръдта ми по-голяма
от свода на небето радостта.
Макар че нищо той не обещаваше.
Едва ли сме търсили хронология на събития, срещи и хора, но те по естествен път идваха и си отиваха. Само тъгата в написаното е онази нишка, която се усеща непрестанно и с различна сила в почти всеки сътворен от нея текст. Неволно подмята, че в следващата книга ще ми даде да погледна и да кажа – дали не преминава онази невидима, много малка и тънка граница в тъжното излъчване.
Поезията е може би най-вече онази светлина, която помъдрелите улавят. Тя, поезията, е еманация на способността ни да усещаме и чувстваме другите. И неслучайно тя е зреела в мълчание („Зрея в мълчание“, стихотворения, тристишия и кратки фрази, Иванка Павлова, 2016). Те, заглавията, на нейните деца – книгите ѝ, говорят сами за себе си. Вслушайте се в тях и ще разберете, че няма нужда от повече думи – „Градините на сърцето“, лирика, (1993) с благодарност на нейния син Самуил, на когото дължи тази книга. Или може би „Между да и не“ (2006) или пък „…и ги осъдих на забрава“ (2019).
СТЪЛБИЧКАТА
Когато преживяното затвориш в слово,
угасва огънят на живата му плът:
като хербарий – мумия на цвете,
като ухаеща вдлъбнатина
върху легло от тялото,
което е било, но не е вече.
Това е стълбичката, по която
аз се катеря към спасението
от думи, погледи и помисли,
когато са разплискали водите
на езерната ми вглъбеност.
Понякога в кратките думи казваме много повече, отколкото в дългите и сложни изречения. Тя е майстор на кратките думи и владее до изключително съвършенство дарбата да казва, да показва, да разказва и да рисува с думи. И няма как да не е впечатляваща тази нейна способност.
ПРЕДИ РАЗСЪМВАНЕ
Денят е някъде наблизо.
Довършва нощната си смяна
луната с тъмни сенки под очите.
Започва моят дневен пост.
Будилникът приглася на сърцето,
а то е като пеещо дърво
с накацали по него мисли.
Да можеше мирът да бъде люлка
и помъдрялото човечество
като дете безгрижно да заспива,
а нежните камбанки на цветята
да го приспиват с ароматния си звън…
Говорим за пропадането на народа ни, за загубата на път и посока, за неразбориите в политическия ни хаосен живот, за хората, които се въздигат и падат (защото просто те не са за там) и за очакванията, които са смислено важни в този човешки живот. Именно животът си прави шега, като я кара да пише все повече и повече.
Това е Иванка Павлова – такава една, спокойна. И може би това е така, защото е събрала достатъчна мъдрост, за да говори за своите взривове, които спомена повече от десет пъти в рамките на кратките минути време на нашата среща. Разказва за това, как се е стъписала от тези разтърсвания и че обичта към детето ѝ дава много, и че може би е сгрешила, когато е давала пример, че животът е любов, а той съвсем не е само любов и не е достатъчно справедлив.
НЕПРЕДВИДЕНА БЛАГОДАРНОСТ
Върнатите стихове захвърлям,
сита на редакторски съвети.
Да почака да ги разберете,
ще помоля гладното си гърло.
Съчинявам стихове в трамвая
и от клоните над мене капят
жълтите банкноти на листата –
че съм с празен джоб, съвсем забравям.
Неуспехът! Колко ли поети
ще си спомнят стаите студени
с благодарност, че са в тях родени
често най-добрите им куплети.
Човешкият ни живот е разнолик, непостоянен, понякога дори враждебен, но задължително много различен. И част от тази различност са срещите или разделите с хора и събития. Той, животът, ни кара да бъдем радостни и щастливи, тъжни и разплакани, но винаги истински ние.
Събирам си наръча книги, от които една част ще взема за себе си, а другите ще даря на децата от едно училище. Вземам си и тази премесена с тъга светлинка, която не спира да търси своя пътека и път до хората. Защото имаме нужда от тези толкова ценни и важни случайни срещи с (не)случайни хора. И защото случайни срещи със случайни хора няма. Макар да имаме усещането, че те са закъснели.
В очакване на следващите срещи, които той, животът, неминуемо пак ще ни поднесе…
проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ
Иванка Павлова е родена на 01.05.1941 г. в гр. Самоков. Следва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Работи като учителка по български език и литература, като редакторка и като хонорувана преподавателка по унгарско странознание, теория и практика на превода и езикова култура в Катедрата по унгарска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Участвала е с поетични цикли в сб. “Светлинен пръстен” (8/1980) и в “Петима млади поети” (1979). Издала е стихосбирките “Градините на сърцето” (1993), “Между да и не” (2006), “Зрея в мълчанието” (2016), “Боса ходя по жарава. Любовна лирика” (2016), “Светът в капка роса. Хайку и други тристишия” (2016), “По сребърните пътеки. Избрани стихотворения и тристишия” (2017), “Даровете на мига. Нови тристишия” (2018), “…И ги осъдих на забрава. Пренебрегнати стихотворения” (2019), книгата “Светлини и сенки. Проза микс” (2019), както и седем книжки с детски стихотворения: “Врабец храбрец” (2001), “Калинка Малинка” (2004), “Помисли! Отгатни!” (2005), “Балончета хвъркати” (2009), “Пчела с кошничка” (2016), “Гатанки в рими” (2016) и “Калинка Малинка” – с ново съдържание (2016). Превежда предимно поезия от унгарски и руски. В неин превод е Антологията на унгарската поезия “Цветни мастила” (2005), както и книгите за деца в проза “Бомбе и картофен нос” на Ищван Чукаш (1989), “Чипике – джуджето великан” на Шандор Фодор (1990; 2010) и “Приключенията на понито Бриз и неговите приятели” (2017). Като преводачка от руски език най-сериозно е представена в антологиите на руската поезия “Заветни лири” (1983) и “Ята сред безкрая” (2019). Член е на Съюза на преводачите в България и на Българския хайку съюз.
© Венелин Терзиев Все права защищены