ЕДНА Жена НА 43

Понякога се чуди за своите 43 години не се е ли променила твърде малко съобразно заобикалящия я свят. Не знае дали е хубаво, или лошо, когато човек се чувства като осъвременено копие на Дон Кихот, но в малко по-небудеща подозрение опаковка? Или просто заобикалящият я  свят е само най-неподходящият сегмент от света, в който е могла да попадне? Дали мисията ù не е да промени тази елементарна частица свят, в която всеки ден се движи, работи, живее и е длъжна да спазва правилата му? И още много други безброй въпроси се трупат и боричкат в душата ù, въпроси, които чак сега си задава, когато силите ù да се бори започнаха да се изчерпват, излизайки от възрастта, в която нито знанията за живота са толкова обширни, нито сблъсъците с невъзможностите толкова чести и болезнени. Когато дори и най-твърдоглавите инати започнат да се замислят дали не е по-разумно да заобиколят някой от принципите си, дали равносметката е, че това е част от хубавата страна на житейските несгоди – не ти оставят възможността да не се промениш, или е просто последният удар, с който системата те поваля, защото няма как да си независим от нея, когато се налага да оцеляваш именно като част от нея? Дали всички онези наистина добронамерени хора, които се опитват да я „вразумят”, не са всъщност най-страшните ù врагове, церейки гузните си души с капитулацията на поредния бивш Дон Кихот, каквито са били те някога?

            И понякога се чуди за своите 43 години не се е ли  променила твърде малко съобразно заобикалящия я свят... Вече на 43, обществото ù лепна диагнозата магаре-темерут. Все още упорито отказва да дава рушвети, защото със сетни сили успява да реши нищожните си бюрократични казуси по дългия и трънлив законов път. Но ако проблемът е голям? Може би проблемът ù е, че не се е сблъскала с по-голям проблем от този да влезе във ВУЗ - държавна поръчка със собствени усилия, без никакви протекции и заплащане, от този да си плати глобата за превишена скорост (вместо да подкупи полицая), от този да роди детето си в държавна болница, без познати медицински лица и без да плаща под или над масата (защото се осигурява здравно), от този да запише детето си на детска градина след 8-мо класиране, защото няма познати (а и да има, не би ги използвала), които да избутат нейното дете по-напред в класирането... и т.н, и т.н. Може би ако имаше по-голям проблем от тези незначителни проблемчета, щеше да се предаде и да пристъпи т. нар. си принципи. Може би е изкарала късмет, че въпреки трудностите и болките (когато раждаш и никое медицинско лице не те поглежда цял час, си е болка) все пак нещата ù се получават. Може би ако нямаше 8-мо класиране, щеше да плати на някоя директорка на детска градина да ù вземе детето, сякаш то няма право на това,  нищо че със съпруга ù са работещи родители, които изплащат огромна ипотека, за да има дом детето им! ЗАЩОТО НЯМАШЕ ДА ИМА ИЗБОР.

            Знае... тя знае... че човек не може да спазва всичките си принципи - като спазваш един, нарушаваш друг... Но има фундаментални неща. Освен това корупцията не е въпрос на принципи, а на законност! Защо в нейния свят да не лъжеш, мамиш и прекарваш другите е въпрос на лични принципи? Защо, за да живееш по правилата (каквито съществуват и не са въведени от лунатици), е равносилно на мъчително самоубийство, с варираща продължителност, в зависимост от това дали си в добро здраве. Не само за нашата си объркана, хаотична и отвсякъде сбъркана държавица, целият свят се къпе в лъжи. Тя все си мисли, че извечните човешки добродетели се явяват на едно по-достойно и уважително място в т.нар. цивилизовани страни. Дори да е лицемерие, правата на малките хора означават нещо и се спазват, създава се впечатление за  справедливост на най-ниското битово ниво в живота на хората – престъпникът бива наказан, умният получава възможност за честна реализация, децата са ценност... В нашата държавица милион престъпници и трима честни човека се борят за едно парче баница, престъпниците се надлъгват и избиват помежду си, докато най-безскрупулният се добере до него, честните се обезверяват и примиряват, а болшинството безгръбначни безцелни зомбита плюят по властта и тайничко вършат същите тарикатлъци, ама на дребно, защото само смелостта ги дели от това да бъдат и те във висшия ешелон на мафията.

Знае, че късметът някой ден ще ù изневери, силите ù ще се топят и отслабват и ще склони глава пред неумолимата жестокост на безкомпромисната неотложност на ситуацията. И ще установи, че поради принципния начин, по който е живяла, няма да има телефонен номер, на който да звънне или пари, които да бутне на когото трябва. И ще трябва да се моли или да се предаде сломена пред безнадеждността, чакайки с наведена глава избавлението на безчувствието. И тогава ще се предаде на съмнението и угризението, ще позволи упреците на хората да я разклатят, защото символиката на боя с вятърни мелници е такава: глупаво, налудничаво безсмислие!