16 юни, 2016, София, 21.30. Един ден преди да отлетим за Канада.
"Емиграцията не е като екскурзията"- казвам на мъжа ми докато хвърлям поредната блуза в куфара.
"Ахам"-поклаща глава той в знак на съгласие без да ме поглежда.
Сигурна съм, че изобщо не ме чу...Мамка му...не ми се заминава. Така ми е мило всичко тука. Дори съседа, дето си изхвърля торбичката с боклука през прозореца...Еми разбирам го вече човека...Трудно му е да слиза по стълбите с тия високи градуси...верно градусите не са от температура, от ракия са, ама все пак...не му е лесно...За к'во да заминаваме?
"Мислиш ли, че решението да заминем е правилно?"- подхващам отново темата аз.
Мъжът ми спира да сгъва дрехите си и ме поглежда внимателно. Опааааа, привлякох внимание. Сега, миличка, трябва да бъдеш мнооооого убедителна.
"Да! Мисля, че това решение е най-правилното в живота ми."
Ааааа, така значи!-казвам аз. Т'ва означава ли, че да се ожениш за мен е по-малко правилно?
"Не съм казал такова нещо"-уморено отговаря той.
"Каз ...