Есе за... размисъл
"Идеалното е твърде хубаво, за да стане реалност." Авторът
Тази мисъл стои като вход към свят, в който идеалното е обещание, но и отказ; копнеж, но и нежна ирония. Там, където реалността все не достига до собствената си мечта, започва територията на въображението — онзи пейзаж, в който великите писатели си подават ръка (и щафетата) през вековете...
Платон пръв е поставил идеала на трон. Формите му били съвършени, недостижими, неподвижни. Красотата „там горе“ е била толкова абсолютна, че светът „тук долу“ изглеждал като сянка, като бледо копие на едно вечно сияние. Свръхреалното била неговата истинска реалност.
Векове по-късно, Оскар Уайлд е направил нещо удивително: той върнал Красотата обратно на земята, но без да ѝ отнеме величието. Красотата — казал Уайлд — не трябва да служи на морал, на полза или на истина. Изкуството съществува заради самото себе си, и именно затова е най-чистата форма на свобода. Ако Платон въздигнал идеала, Уайлд го освободил. Там, където Платон виждал съвършенство „отвъд“, Уайлд виждал блясък „в самото тук“, в мощното настояване на Красотата да бъде без морално оправдание.
Но между философа и естета, между идеята и блясъка, все още стои една фигура, която често остава недооценена — Рамон Гомес де ла Серна. Неговите грегерии са искри, които падат едновременно върху реалността и върху мечтата. Той е духовен мост: превръща битовото в поетично, а поетичното — в усмивка. В една негова фраза могат да се поберат Платоновата форма и уайлдовата красота, но свити в едно малко, непринудено чудо.
Той превежда света на езика на внезапното, иронията и сарказма ги превръща в преживяна мъдрост...
И накрая (но не и последен) идва Рей Бредбъри — алхимикът на въображението, който не поставя идеала над света, нито го отстранява от света, а го интегрира/вдъхва в света. За него метафората е не украса, а жизненоважен орган — нещо без което животът издиша. При него идеалното не стои на разстояние: то е в движение, в пламък, в дъх. Той взима Платоновата висота и Уайлдовата красота и ги превръща в необходимост, почти биология (или алхимия) на духа.
И така, във времето се е очертал и обособил един четиригласен "хор":
Платон — идеалът е най-реалното.
Уайлд — Красотата е най-свободното.
Де ла Серна — чудото е най-близкото.
Бредбъри — въображението е най-живото.
Идеалното е твърде хубаво, за да стане реалност — но не и за всеки, не за всеки...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Гюрхан Все права защищены ✍️ Без помощи ИИ