Листото се откъсна и започна бавно да пада. Вятърът леко го поклаща и то сякаш плува надолу.
Накъде ли се носи тази тъжна есенна ладия? Има ли свой пристан или ще търси чужд?
Един самотен къс от огромната маса листа се носи на леки спирали, като танц от древен ритуал, приветстващ нечия тъга. Плавно поклащане сред въздушния океан, бордовете са окъпани в късно златно сияние от залязващото слънце.
Паркът е огромен, уморен и стенещ. Сред пустотата му стоновете отекват като изстрели. Сякаш сред капещите листа са наредени десетки мечти и биват разстрелвани. Падат едва чуто. Като меко погалване, но с ледена длан. Алеите са безлюдни, отдавна избягаха оттук всички радостни мигове, сега цари само вездесъща самота.
Листото наближава купчината от гниещи листа. Вижда се как не иска да стане едно от тях. С невидими нишки се залепва по тялото на ветреца, но нишките са слаби и се късат една по една. Танцът ще се прекърши и то ще положи нозе в покоя. Вятърът още веднъж завърта тази тъжна есенна ладия с ...