14 февр. 2005 г., 20:37
Феминизъм
3 мин за четене
Навремето сред народа обикаляше един лаф: „Комунизмът измисли любовта, за да могат комунистите да си таковат жените безплатно”.
Комунизмът обаче умря. Заедно с него започнаха да берат душа и мъртвородените му, наплодени сякаш от брак между чернобилка и сифилистик отрочета от рода на 8 март. Започна да се задъхва и любовта, което пък показва, че авторите на горецитираната мъдрост са имали известно право. Мъжете не се трогнаха особено, тъй като винаги бяха предпочитали просто да обичат, вместо да измислят псевдофилософски термини, с които да легитимират обичта си. Жените обаче се изправиха на задни лапи и с рев на ранен тиранозавър (сравнение, удачно и поради факта, че безчувствеността им бе съразмерима с дебелокожието на въпросното животинче...) се втурнаха да търсят под вола теле, сиреч – обяснение на собствената си инфантилна сексофилия и обвързанофобия, наречана на техния професионален жаргон „любов”. Така се роди феминизмът: в казана на група подивели от плътски страсти вещици, нуждаещи се от оправдание за делата си и гаврите си с мъжките сърца. Рецептата му бе проста: промишлено количество самовлюбеност, щипка хедонизъм, нарцистично самовглъбение на вкус. След охлаждане обилно се поръсва с парченца от натрошеното вълшебно огледало, което било запитано: „Огледалце, огледалце, кажи ми коя е най-красивата на земята?”, а то отвърнало: „Ами мръдни да видя, ма!”.
И този зле сглобен хомункулус, този Франкенщайн, съшиг с бели конци, тръгна по света досущ като призрака на комунизма от Марксовите пияни бълнувания. Комунизмът обаче пони даваше видими жертви, които лесно можеха да бъдат преброени по книгите на концлагерте и по съдебните записки на така наречения „народен” съд. Феминофашизмът, за разлика от него, не води статистика на погубените сърца. А и злодействата на арийската раса в къси поли са далеч по-изтънчени от тези, извършвани „просто” с брадва и пистолет.
Мъжете обаче са слепи. Те и до ден днешен продължават да виждат в ухиленото като на Мунчо лице на феминизма единствено тоновете червило, фон дьо тен и руж, покриващи го като погребален саван. А налудничавият блясък в очите, стърчащите вампирски зъби, по които още не е засъхнала кръвта от прехапаното преди минути мъжко сърце, изпръхналите от лъст и похот устни... та дори и обилните младежки пъпки, наричани от народа „пъпки-недое*ки”, осеяли разкривената муцуна на звяра... всичко това остава скрито. Магията пада едва две секунди преди смъртта – когато осъзнаеш, че стиховете, които си писал, са били употребени вместо тоалетна хартия, сърцето ти отдавна е превърнато на дамска превръзка, а любовта ти е на едно място, за което дори хамалите се стесняват да приказват и се намира някъде на кучето около опашката. Тогава разбираш, че онова, което си виждал в очите на феминозавъра, не е било любов, понеже зварът не може да изпитва чувства, а разполага единствено и само с оскъдни страсти – плътски, греховни и смъртоносни. Тогава изведнъж ти се приисква да спреш да пишеш стихове и да тръгнеш по света подобно на феминофашисткия изверг – развявайки победоносно онази си работа като флаг на Четвърта хитлеристка дивизия.
Но тогава вече е късно. Ти вече си мъртъв. Любовта ти също. Сърцето ти е нахапано и захвърлено на боклука, а съзнанието ти – изнасилено.
А истерясалата феминокранта, стиснала в една ръка чантичката си за гримове, а в другата – вибратора, предназначен за запълване на „духовната” й празнота, прекрачва трупа ти и тръгва в нощта на лов за нови жертви.
Тя представя това като инстинкт за самосъхранение... като тръпка... като търсене на разбиране и топлина... Но все пак това си остава убийство по особено жесток начин.
Понеже човек може да покрие едно изпражнение с шоколадова глазура, но от това то не се превръща в торта, а си остава изпражнение, покрито с шоколадова глазура.
Комунизмът обаче умря. Заедно с него започнаха да берат душа и мъртвородените му, наплодени сякаш от брак между чернобилка и сифилистик отрочета от рода на 8 март. Започна да се задъхва и любовта, което пък показва, че авторите на горецитираната мъдрост са имали известно право. Мъжете не се трогнаха особено, тъй като винаги бяха предпочитали просто да обичат, вместо да измислят псевдофилософски термини, с които да легитимират обичта си. Жените обаче се изправиха на задни лапи и с рев на ранен тиранозавър (сравнение, удачно и поради факта, че безчувствеността им бе съразмерима с дебелокожието на въпросното животинче...) се втурнаха да търсят под вола теле, сиреч – обяснение на собствената си инфантилна сексофилия и обвързанофобия, наречана на техния професионален жаргон „любов”. Така се роди феминизмът: в казана на група подивели от плътски страсти вещици, нуждаещи се от оправдание за делата си и гаврите си с мъжките сърца. Рецептата му бе проста: промишлено количество самовлюбеност, щипка хедонизъм, нарцистично самовглъбение на вкус. След охлаждане обилно се поръсва с парченца от натрошеното вълшебно огледало, което било запитано: „Огледалце, огледалце, кажи ми коя е най-красивата на земята?”, а то отвърнало: „Ами мръдни да видя, ма!”.
И този зле сглобен хомункулус, този Франкенщайн, съшиг с бели конци, тръгна по света досущ като призрака на комунизма от Марксовите пияни бълнувания. Комунизмът обаче пони даваше видими жертви, които лесно можеха да бъдат преброени по книгите на концлагерте и по съдебните записки на така наречения „народен” съд. Феминофашизмът, за разлика от него, не води статистика на погубените сърца. А и злодействата на арийската раса в къси поли са далеч по-изтънчени от тези, извършвани „просто” с брадва и пистолет.
Мъжете обаче са слепи. Те и до ден днешен продължават да виждат в ухиленото като на Мунчо лице на феминизма единствено тоновете червило, фон дьо тен и руж, покриващи го като погребален саван. А налудничавият блясък в очите, стърчащите вампирски зъби, по които още не е засъхнала кръвта от прехапаното преди минути мъжко сърце, изпръхналите от лъст и похот устни... та дори и обилните младежки пъпки, наричани от народа „пъпки-недое*ки”, осеяли разкривената муцуна на звяра... всичко това остава скрито. Магията пада едва две секунди преди смъртта – когато осъзнаеш, че стиховете, които си писал, са били употребени вместо тоалетна хартия, сърцето ти отдавна е превърнато на дамска превръзка, а любовта ти е на едно място, за което дори хамалите се стесняват да приказват и се намира някъде на кучето около опашката. Тогава разбираш, че онова, което си виждал в очите на феминозавъра, не е било любов, понеже зварът не може да изпитва чувства, а разполага единствено и само с оскъдни страсти – плътски, греховни и смъртоносни. Тогава изведнъж ти се приисква да спреш да пишеш стихове и да тръгнеш по света подобно на феминофашисткия изверг – развявайки победоносно онази си работа като флаг на Четвърта хитлеристка дивизия.
Но тогава вече е късно. Ти вече си мъртъв. Любовта ти също. Сърцето ти е нахапано и захвърлено на боклука, а съзнанието ти – изнасилено.
А истерясалата феминокранта, стиснала в една ръка чантичката си за гримове, а в другата – вибратора, предназначен за запълване на „духовната” й празнота, прекрачва трупа ти и тръгва в нощта на лов за нови жертви.
Тя представя това като инстинкт за самосъхранение... като тръпка... като търсене на разбиране и топлина... Но все пак това си остава убийство по особено жесток начин.
Понеже човек може да покрие едно изпражнение с шоколадова глазура, но от това то не се превръща в торта, а си остава изпражнение, покрито с шоколадова глазура.
© Сибин Майналовски Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
наистина е хубаво, а на Диди може ли да кажа нещо: Писането си е писане, но то идва от човека и от мислит му,не е ли това важното. А виждам , че дори не си го оценила. от мен получаваш 6 Сибин, дори да не съм съгласна с мнението ти, наистина си го написал страхотно.
-
Както винаги, смятам че си блестящ. Няма значени е за какво пишеш и дали съм съгласна с мнението ти, писането си е писане. А ти определено го можеш.
А на Елена искам да кажа - оцени изкуството, не мислите. Няма значение за какво е писал, важното е че го е направил невероятно добре, както само той може. -
това е доста гадничко ми се струва, не всички жени сме такива вампирки, защо ги поставяш под общ знаменател. Интересно ми е какво ще коментира някой мъж по повод твоето есе. Но уважавам мнението на всеки, затова бих казала, че ако наистина така чувстваш нещата и смяташ че си прав, това е твое право, но по този начин губиш шанса да бъдеш щастлив с човек, който може да те направи такъв. Но това си е мое мнение.Когато са ни наранили трудно можем да позволим отново да ни обичат , никога няма да е същото.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
