Заболя ме главата. Не, не е много. Обичайната болка. Все пак три часа четох Вазов и Славейков. Плаках заедно с Дядо Йоцо и се калявах с болката на Ралица. Честно да ти кажа, въобще не ме боли главата от учене. От друго е, а с книгите само се оправдавам.
Ако кажа, че от любов ме боли главата, ще трябва да се наведа бързешком, че да не получа някой домат или плювване от страдащата публика, пред която лошо за любовта не се говори. Не, то няма нищо лошо в любовта, ама да ти кажа честно и нищо хубаво няма. Хайде пак лягам на земята, че отвсякъде кънти: „неблагодарница”, „луда”, „не знае какво говори”.
Хм, да съм благодарна, че съм имала „любов”. Че да не съм животно. То това чувство - любовта, вече така започна да се тръби под всякакви форми и лица, че да кажеш, че се радваш на любовта, е все едно да се радваш на слънцето. Вие животни ли сте? Защото аз не съм. Не се радвам на насъщния, нито на слънчевите лъчи, нито на доброто си здраве (като изключим хроничния синузит, генно заложеното ми з ...