Гняв

Моето щастие има аромат на топъл чай. Цветът му е прозрачно-тъмен...
Моето щастие е уютна къща, с много стаи, с много прозорци, през които високи, стари дървета, каквито има в цяла София, сменят премяната си всеки сезон...
Защо денят ми се сгромолясва, когато нещо в ритъма на отношенията ни се счупи - когато като зъл магьосник се втурваш и безпощадно унищожаваш мислите ми, моята трудна доверчивост?...
Защо отвързваш укротените ми съмнения, защо, като бурно море ме изхвърляш сякаш на самотен остров сама, дори илюзиите ми взимаш... Толкова ми е трудно да се доверя, да се почувствам спокойна с някого, а ти с едни замах скъсваш нишката на моето доверие...
Към теб изпитах желание да ти разкажа мечтите си и страховете си, но ти, ти имаш някакво странно желание да разрушаваш, защо?...
В такива случаи просто спирам да те търся. В мен напират не само сълзите, но и гневът! Защото знам колко мигове пропускаш! Защото съм убедена в хубостта и нежността на душата си, на жената, на вещицата, която знае всички магии - и на Живота, и на Смъртта!