Горд съм, че съм българин

   "Земя, като една човешка длан, но по-голяма ти не си ми нужна"

   Достатъчна ми е България такава. Такава я взех от своя пра дядо, такава я нося в кръвта и в сърцето.

   Земя, като една човешка длан, но носеща на свойте рамене морето Черно и Балкана, и Рила, и Пирин, и Дунав, и Марица. Тази красота пътува с мен, разказва ми...

   Спирам до полята в Казанлък и вдишвам упояващия аромат на рози, а с мен диша Караджата.

   По козите пътеки се разхождам, планината пее песен с тиха жал за Бойка, за една жътварка в полето, за великия войвода. Крача аз и пея с планината. Когато замълча, до мен чувам стъпките на Ботев.

   Лягам уморено на земята, миришеща на пръст и дъжд и в мен протича хайдушката ù сила. Легнала така върху земята пониквам като цвете. И гледам в небето за слънцето, за онова българско слънце, в което виждам на Дякона косите руси как светят.

   Земя, като една човешка длан, но топлеща в скута си и Крум, и Симеон, и Калоян. В "Аз", "Буки", "Веди", "Глаголи" я сториха безсмъртна Солунските братя. Такава я нося в сърцето.

   Гордостта била една от седемте смъртни гряха. Не искам прошка за смаяните погледи на чужденците, когато таз земя, побрала се в една човешка длан с мене тропа бясна ръченица и пак с мен кръшно хоро вие. Не искам прошка. Този грях ще отнеса в гроба.