Горе-долу

Помня една случка, която ме беше подсетила защо не отговарям честно на "Добре ли си?". И винаги минавам с "Добре съм!" или "Горе-долу.". Принципно избягвам да съм честен не за друго, а защото не искам да изпадам в дълги обяснения защо не съм и какво ме е довело до това. Да не говорим, че повечето хора задават този въпрос от учтивост и им е проектирано в главите да чуят един от моите отговори. Всичко друго им идва малко стряскащо. Като тази моя случка.

Беше от онези дни, в които нищо не се бе случило – или поне нищо различно – но все пак се чувствах изплашен от нещо. Мина по случайност в този епизод на лудост една приятелка, с която често си бъбрим като се видим – нищо твърде интересно или лично, но все пак си.

Като всеки друг ме пита: "Добре ли си?" – очаквайки да чуе нормалното ми "Горе-долу".

Но този ден реших да съм честен по някаква неясна причина.

И ѝ казах: "Не!"

"Защо?" – такова леко учудено ме попита, все пак рядко чуваш този отговор.

"Нали ги знаеш тези дни, в които нищо лошо не се е случило – или поне не чак толкова, че да се чувстваш като луд.
Но аз го усещам как светът днес иска да ме смаже – хванал ме е за гърлото и не пуска, всичко около мен се разпада и почва да губи смисъл,
хората изглеждат по-луди и по-отблъскващи от нормалното. Всеки разговор ме изморява повече от обикновеното и искам просто да се скрия някъде и да не излизам с дни.
Сещаш се, нали?"

Отговорът ѝ беше: "Не, не се сещам, но може би трябва да се наспиш и ще ти мине."

Донякъде беше права – поне, че ми трябва нещо. И не беше сън, а питие.

Оттогава, като се видим, само си кимваме – което не е като да ме е натъжило, просто ме подсеща защо не искам хората да знаят как съм наистина.

"Горе-долу" е най-добрият отговор, до който съм стигал досега.