ГОРЯНИНЪТ

     Той вървеше през гората и си подсвиркваше  с уста. Гората, вечно млада и красива, изпълнена с омайните песни на безброй птички – гласовитите  и талантливи нейни обитатели. Спокойствието й, в едно със свежия въздух, навлизаше надълбоко в него и завладяваше мислите и душата му. Крачеше бодро и не чувстваше тежестта от раницата на годините. Гората, вечна като живота, полегнала кротко в младостта на планината, с пещите води на близкото поточе, които се надпяваха с гласовитите пойни птички, негов неизменен другар и приятел. Заболял от младост в младостта на природата наоколо, горянинът виждаше и знаеше това, което пролетта не знае и не може да го види.

     Беше излязъл рано, още когато изгревът опасе тревата на нощта. Тогава далнината го повика бързо в прохладния си скут, където пеещи гугутки вече облепваха с омайни песни тишината. Той чува как изящните им гласове се носят и как висят по клоните на цъфнали дървета недоизпетите им песни – дървета вплели в клоните си надеждите на миналите и на бъдещите дни.

    В мълчанието облачно така е тихо, че само песента на влюбените птици, брои жужащите пчели в цветчетата. А ароматът на цъфтежа с полъха от пеперудени криле се носи в синкавината на прозрачния кристален въздух.

     Прозявката на свежото планинско утро докосва плахо разширените му ноздри. С разлистена усмивка той, горянинът, върви напряко през унесения сън на гъвкави треви и бистрата роса се стича по краката боси на деня му, а благият му поглед гали всеки стрък и всяко новопрогледало листенце. И с тези звуци пеещи и бликащи отвред, той чувства как събужда светлината в себе си…