Шанс! Нямах късмет... следващия път... Всеки ден чувам това отново и отново от хора, които са изпуснали някаква възможност и се опитват да се утешат като обвиняват лошия шанс и съдбата. Аз самата често го правя. Чувството да изпуснеш възможността да направиш нещо, знаейки, че няма да имаш втори шанс да оправиш нещата, има вкуса на пепел... усещаш вътре в себе си, нещо в душата ти подсказва да не се страхуваш и да действаш, да направиш нещо... но това е само миг преди страхът да превземе и замъгли съзнанието и сетивата ти. Стоиш, гледаш, чакаш, всичко вътре в теб е замръзнало... имаш чувството, че скрежът е плъзнал по цялото ти тяло, езика ти и нищо вече не зависи от теб. Повечето пъти става така... и после остава само вкусът на пепелта... Горчива пепел, поръсена в душата... остава там завинаги, да ти напомня, че е можело да промениш нещата... да ти напомня вечно какво е можело да бъде... Само ако имах още един шанс, само ако можех да върна времето назад, само ако страхът не бе надделял, можеше... 

Страхът... притиска сърцето като бодлива тел и всеки път, когато то помисли да вземе надмощие и да опита свободата, телта бавно и болезнено забива металните си шипове в него... горчиви капки кръв се стичат, усещаме ги... боли... и спираме, защото ако не спрем, ще се погубим. Но нима ако оставим всичко така, последвалата реалност не ни довършва? Вечно остава вкусът на пепелта и мъгляви видения, горчиво-сладки, като презрели череши, за една паралелна реалност, неосъществена само и единствено по вина на нашето бездействие и малодушие под контрола на Страха... Настоящето става безвкусно, безцветно, сякаш прекосяваме пустиня без край, а единственият оазис, глътка спасение, са нашите мечти за евентуална реалност... Връщаме се назад отново и отново, в онзи момент, когато само една дума е можела да промени света ни. Само ако бяхме по-смели, ако бяхме забравили за момент за бодливата тел, увиваща се болезнено около сърцата ни... само една стъпка, една дума и нямаше да има пустиня, нямаше да има пепел... нямаше да има паралелна реалност, а единствено и необратимо, завоювано справедливо от нас самите, не от страха, настояще... И тогава намираш покой, защото знаеш, че всичко зависи от теб, че ти определяш настоящето и ти владееш Страха... Силата да рискуваш е власт, власт над живота... Рискуваш, изчерпваш всички възможности и тогава си доволен от себе си, тогава си жив, макар и да си срещнал провала, защото Страхът копае гроба ни... но ние сами избираме в кой момент да посрещнем смъртта... момента, в който се предаваме... момента, в който губим свободата си и ставаме подвластни на Гробаря...