Шанс! Нямах късмет... следващия път... Всеки ден чувам това отново и отново от хора, които са изпуснали някаква възможност и се опитват да се утешат като обвиняват лошия шанс и съдбата. Аз самата често го правя. Чувството да изпуснеш възможността да направиш нещо, знаейки, че няма да имаш втори шанс да оправиш нещата, има вкуса на пепел... усещаш вътре в себе си, нещо в душата ти подсказва да не се страхуваш и да действаш, да направиш нещо... но това е само миг преди страхът да превземе и замъгли съзнанието и сетивата ти. Стоиш, гледаш, чакаш, всичко вътре в теб е замръзнало... имаш чувството, че скрежът е плъзнал по цялото ти тяло, езика ти и нищо вече не зависи от теб. Повечето пъти става така... и после остава само вкусът на пепелта... Горчива пепел, поръсена в душата... остава там завинаги, да ти напомня, че е можело да промениш нещата... да ти напомня вечно какво е можело да бъде... Само ако имах още един шанс, само ако можех да върна времето назад, само ако страхът не бе надделял ...