Уилфред Гренфел (1865 – 1940 г.)
„Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. Идете, прочее, научете всичките народи и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века.“ Тази Христова заръка (можем да я прочетем в Евангелието според Матей 28:18-20) служи за вдъхновение на огромен брой верни на Бог хора, които посвещават живота си, за да я изпълнят. Примерите за жертвоготовността на мъже и жени, които измерват успеха не със земните си притежания, а с решението си да издигнат името на Божия Син по цялата земя, независимо от цената, която трябва да платят, са наистина много.
Един такъв човек е Уилфред Гренфел – лекар, писател и мисионер в Нюфаундленд и Лабрадор. Първата глава от историята на Уилфред Гренфел е съвсем обикновена, дори малко скучна. Началото на разказа за Гренфел с нищо не подсказва, че „романът“ на живота му ще се превърне в едно изключително увлекателно приключенско четиво. Уилфред и тримата му братя са отгледани в Паркгейт – малко населено място, разположено недалеч от океана, където баща им е директор и собственик на пансион за момчета. Най-интересната информация от първите редове на биографията на Уил е свързана с факта, че момчето се влюбва в соления морски въздух – любов, която не го напуска до сетния му дъх.
През 1879 г. Гренфел е изпратен в елитния колеж „Марлборо”, но баща му не е удовлетворен от напредъка в обучението на младежа и през 1881 г. наема частен учител за сина си. През този период физически здравият тийнейджър започва да крои планове за бъдещето си; първоначално желанието му е да се запише в армията, а след това може би да стане служител в англиканската църква. Неочаквано за всички обаче, по време на разговор с един селския лекар, Уилфред е погълнат от идеята да учи медицина. И през февруари 1883 г. той постъпва в Лондонския медицински колеж.
Следващата година, когато кара четвърти семестър в медицинското училище, Уил е повикан в Ийст Енд, един от най-бедните квартали на Лондон. Там той помага на жена, която ражда първото си дете. След като дава на родилката няколко важни съвета свързани с отглеждането на детето, Уил си тръгва. На връщане към болницата бъдещият доктор решава да поеме по различен от обичайния си маршрут. Влиза в слабо осветена улица и няколко минути по-късно се натъква на необичайна гледка. В самия център на покрит с мръсотия площад е издигната огромна червено-бяла палатка. Минавайки покрай входа на палатката Уилфред вижда седнали на пейки стотици бедни хора, които странно са притихнали. Любопитството на Гренфел е предизвикано, защото никога преди не е виждал хора от простолюдието да се държат така възпитано.
В този момент едно бедно момче от последния ред дава знак на Уил да седне до него. Съвсем скоро Гренфел разбира, че е попаднал на евангелизационно събиране на прочутия американски проповедник Дуайт Лаймън Муди. Малко след като заема мястото си на платформата едрият американец започва пламенно да говори. Въпреки, че Уилфред хиляди пъти преди е присъствал на църковни служби, онази вечер бъдещият лекар усеща нещо различно – усеща, че за пръв път разбира евангелското послание. Преживяването е зашеметяващо, но трае относително кратко. Не след дълго грижите около ученето и отдадеността към спортните занимания заемат изцяло ума на Гренфел и думите на Муди постепенно избледняват от съзнанието на студента по медицина.
Животът на Уил се връща в обичайния коловоз; до деня, в който решава да посети събрание, на което главен говорител е Чарлз Томас Стъд. Чарлз е част от Кеймбриджката седморка – група от студенти, които споделят вярата си в Господ Исус Христос из цяла Великобритания и с личния си пример спомагат за разрастване на мисионерското движение. Гренфел се намира в претъпканата зала, когато на подиума излиза известния играч по крикет Чарлз Томас Стъд. Спортистът изрича няколко простички думи, които дълбоко пронизват Уилфред Гренфел: „Преди около година брат ми Джордж беше много болен. Всъщност лекарят ни каза, че няма надежда за него. Джордж и аз бяхме играли заедно в английския национален отбор по крикет. Докато седях до леглото му, гледайки го как се рее между живота и смъртта, няколко въпроса започнаха да ме измъчват: „В момент като този каква е ползата за Джордж от всичката тази популярност? Какво може да направи с тази слава? Какъв е смисълът да притежаваш всичко, което света може да ти предложи, когато в крайна сметка идва време да се изправиш пред вечността?“ И докато тези мисли течаха в главата ми един глас сякаш ми казваше: „Суета, суета, всичко е суета. Само това, което е извършено за Христос ще живее и след смъртта…“
Речта на Стъд продължава. Думите на известния спортист се превръщат в пътепоказател за Уилфред, защото от този момент той вече знае, че не желае да пропилява живота си с постигането на суетни цели. По-късно, когато се сеща за събранието със Стъд, Уилфред с вълнение споделя: „Оттогава не мога да спра да благодаря за решението си…“. А решението, което Гренфел взима е меко казано необичайно – той избира да стане мисионер; само дето намерението му е да печели души за Христос в… Атлантическия океан. Ето защо, след като завършва медицина, Уил кандидатства в Кралската национална мисия към дълбоководните рибари. Целта на мисията е хилядите рибари, които излизат със своите лодки и корабчета в океана, когато са в открити води, да получават качествена медицинска и духовна помощ.
Оказва се, че това начинание е изключително важно, защото всяка година голям брой хора, упражняващи рибарската професия губят живота си вследствие на инциденти или заболявания, без да имат шанса да бъда прегледани от обучен медик. Уилфред Гренфел се впуска в това приключение, като освен с лекарските си умения той помага на екипажите на риболовните кораби и като им разкрива истината за Христос. Новината за лекарската грижа и надеждата, които Гренфел доставя в тези отдалечени и самотни места бързо се разпространява и скоро във всички плавателни съдове в района се заговаря за лекаря-мисионер, който помага на изпадналите в беда рибари.
През 1892 г. Гренфел предприема по-дълго от обичайните си пътувания и посещава Нюфаундленд и Лабрадор. Това пътешествие дава началото на нова „глава“ от книгата за живота на доктора-мисионер. Виждайки окаяното състояние на живеещите на това сурово място Уилфред решава да направи всичко възможно да подобри качеството на живот на тези нещастни и бедни хора. Гренфел хвърля усилия в много посоки, защото местната общност е изправена пред широк кръг от предизвикателства. Списъкът с нуждите, които трябва да бъдат посрещнати е дълъг: липсва каквато и да е медицинска помощ; храната през по-голямата част от годината е оскъдна; в резултат от ниската хигиена често избухват епидемии; на лице е монопол от страна на изкупвачите на риба, което предизвиква риболовците да продават улова си на нищожна цена; много от осиротелите деца няма къде да живеят и т.н.
Уилфред Гренфел се захваща за работа, за да направи живота на хората колкото се може по-поносим. Мисионерът се труди неуморно като освен постоянните си лекарски ангажименти той се опитва и да мотивира християни от Великобритания и САЩ да подкрепят работата му. И макар в началото интересът към служението на Уил да е по-скоро споредичен, един инцидент насочва вниманието на християнския свят към дейността на смелия мисионер.
Датата е 19 април 1908 г., след края на великденската служба Уилфред излиза от църковната сграда. Към него се приближава останал без дъх мъж и с треперещ глас казва: „Д-р Гренфел, идвам от остров Брент в залива Хеър. Преди две седмици вие оперирахте едно момче там, но то сега е много зле. Мисля, че става въпрос за отравяне на кръвта. Моля ви елате отново и му помогнете.” Уил не чака повторна покана. Слага в шейната нужните медицински инструменти, подготвя кучешкия впряг и тръгва към острова. По това време на годината заливът, в който се намира остров Брент е покрит с ледове. Гренфел смята, че няма да има проблем да стигне до мястото по леда. Този път обаче преценката му е погрешна. Докато се придвижва по ледения „мост“ към острова, кучешкия впряг потъва в океана. Гренфел успява да се добере до плуващо парче лед и съумява да извади от водата кучетата и част от товара от шейната. Самият той обаче е подгизнал във вода, а температурата пада със заплашителни темпове.
Шансовете да оцелее, прекарвайки нощта на плаващо парче лед, са минимални. Тогава решава, че ще трябва да направи немислимото. Убива три от осемте кучета от впряга и си прави одеяло от кожите им. Увива се в одеялото; в същото време се „завива“ и със живите кучета, така че да запази телесната си топлина, докато страшният нощен студ отмине. Въпреки взетите мерки крайниците на Гренфел сякаш всеки момент ще замръзнат. Докато се бори със студа Уил се сеща и за наличието на още един сериозен проблем. Ако през нощта вятърът не утихне, то ледения къс, на който се намира ще бъде отнесен в открити води; а ако това се случи, шансът да бъде открит от екипажа на случаен плавателен съд ще бъде сведен до минимум. Когато се събужда на следващата сутрин Гренфел установява, че вятърът е спрял, а ледения къс стои неподвижен върху водата. Той прави „знаме“ от кожата на едно от убитите кучета, като за дръжка на своеобразния флаг на отчаянието докторът използва някои от костите на клетите животни. Планът все пак сработва и спасението става реалност. Не минава много време след като Уил започва да размахва коженото „знаме“ и голяма рибарска лодка с бърз ход се отправя към измръзналия мисионер, заобикаляйки ледените късове.
Този инцидент изиграва изключителна роля в предстоящото служение на Уилфред. Гренфел описва историята на оцеляването си в книга, която не само става бестселър във Великобритания и САЩ, но и изключително много спомага за набиране на средства за нуждаещите се в Нюфаундленд и в Лабрадор, и в популяризиране дейността на лекаря-мисионер. А дейността му е впечатляваща. По време на четиридесетгодишното си служение в тези сурови земи Гренфел извършва следното: основава шест болници; открива седем медицински центъра; набира средства за построяването на четири болнични кораба, четири училища-интернати, дванадесет центъра за разпространение на дрехи; отваря около дузина кооперативни магазини и кооперативна дърводобивна фабрика; съдейства за построяването на сух док за ремонт на кораби; разработва практики за подобряване икономическото състояние на рибарите, осигурявайки им работа през цялата година; разбива монопола на търговците, които контролират всички стоки, идващи в Нюфаундленд и Лабрадор, като с този акт нормализира цените на пазара; взима дейно участие в първото картографиране на красивото, но опасно крайбрежие на Нюфаундленд и т.н.
Но може би най-лесно бихме разбрали що за човек всъщност е Уилфред Гренфел, ако чуем от собствената му уста какво мисли за истински значимите неща в живота. Тези думи той изговаря по време на едно събрание в Бостън, САЩ: „Когато ти и аз стигнем до края на живота си, дори да сме притежавали цялото богатство на света, ще можем ли да се обърнем назад и да кажем, че това богатство ни е донесло удовлетворение? Може ли успехът да се измери по такъв начин? Не мислите ли, че да помогнете на едно бедно дете в Лабрадор да не умре, защото няма храна или да послужите на един млад човек тук в Бостън да не отиде в ада, защото няма кой да му покаже пътя към небето, би осмислило живота ви повече от трупането на богатство? Когато застанем пред Престола в деня на съда, ние няма да измерваме успеха си по никакъв друг начин, освен по това, което е в синхрон с Евангелието на Исус Христос. Христос ме доведе до някои от най-мрачните места на земята, но никога не съм съжалявал, че се покорих на Неговия призив. Истината е, че дори не трябва да чакам небето, за да получа наградите си. Получавам ги всеки ден, помагайки на хората, като знам, че правя нещо, което Учителят одобрява. Това правеше Той, докато беше тук на земята – помагаше на хората; и ако искаме да Го следваме, ние трябва да направим същото.“
Уилфред Гренфел умира във Върмонт през 1940 г. Пепелта му е положена в Сейнт Антъни, Нюфаундленд, близо до мястото на което се намира първата болница, която той открива. Там, на месингова плочка, без някакви особени орнаменти са изписани само името на лекаря-мисионер, датите на раждане и смърт и тези простички думи: „Животът е поле на чест“.
© Явор Костов Все права защищены
Поздравления за есето!