Човек изглежда прекарва поне първите 30 години от живота си в опити да го познаят. Кои? "Онези", "другите"... Някой искат да ги познаят като лидери, други като шегаджии, трети като красиви, четвърти като отговорни, пети като звезди... изобщо.. разни хора, разни идеали. Някои заблудени дори искат да ги познаят в най-дълбоката им и съкровена същност, тази, която дори самите те не познават...

И така, години наред, "работят" за това свое "разпознаване" и "идентификация" в чуждото лице на едно безлично чудовище. Чудовище, способно да ги погълне и унищожи, бавно и методично, без дори да разбират. Човек сякаш трябва да поостарее малко, да се откаже от много свои илюзии, за да го види наистина, в онзи негов пълен блясък, скрит зад овчите кожи. Преди това е все някъде там, зад онзи уж естествен човешки стремеж към приятелство, любов, семейство...

Човек е крехко същество, толкова крехко, че истината може да го пречупи. Истината като тази, че никой друг не може да го познае, истината, че е сам. Единствено когато успее наистина да види какво онзи "другият" вижда в него, нещо в него се прекършва. Нещо в него се отвращава, нещо в него се разочарова окончателно. И той най-накрая може да приеме тази истина, и тя да го освободи. Да го освободи най-накрая от необходимостта да бъде "някой" за "някой". От необходимостта да живее с изкуственият образ за себе си, изграден от тези които претендират да го "познават". Да слезе от сцената, с която на моменти се е едва ли не сраствал, а на моменти е укорявал себе си за лошите си роли, за провалените представления и многото разочаровани. Хубаво е когато най-накрая слезеш от сцената, хубаво е да останеш непознат...