Има ли нещо живо?
Не знам поради каква причина, решавам, че ми се пише в 2:54 след полунощ, когато всъщност очите ми, уморени, се опитват да се скрият за почивка под клепачите. Сякаш противопоставям в битка умората в тях и умората в себе си и с полузрителски интерес наблюдавам. Наблюдавам нея – цялата заслабнала, с размазан очен грим, стари домашни дрехи и без съществени стимули, моята душа… Учудващо, или не съвсем приличаща на външната ми обвивка в настоящия момент. И тя стои на прага на къщата, пълна със стотици спомени в своите безброй стаи, и се опитва да проумее какво държи живо в себе си. Останала ли е прашинка емоция в спомена за някого и изобщо капака желание да си спомня за когото и да било? Толкова много скитала, на толкова много пристанища акостирала и никъде не успяла да спусне за повече от момент своята котва. Душа на номад, или по-скоро душа-номад. Има ли нещо живо в мен? Спомням си как преди обичах да слушам тежки балади и да плача. Плачех винаги. Преоткривах себе си в текстовете, в лирическата героиня и лирическия герой. Винаги намирах парче от историята ми заклещено в гласа на думите. Болеше ме, признавам. А сега. Сега си пускам експериметално същите песни, опитвам се да се потопя в ония ревливи спомени, да усетя тъпата болка в гърдите, главата или някъде другаде, но нищо. Сякаш нищо не е било някога, сякаш имам спомени на някой чужд човек и сърцето е забравило да бие учестено. Твърде много ли изгубих от себе си по пътя? Чак толкова ли, че душевната ми струна да е клеясала от цинизъм? А съм безбожно млада и хубава за да имам толкова празнота. Бива ли да усещам в себе си развалините на едно старческо житие? Това, което може би ме държи в тонус са мечтите. Ужасен мечтател съм. Толкова безпределен и безгравитационен (даже не знам дали има такава дума). Но това не е истинско. Не ми отнема реалността и реалните проблеми. Не ми дава ново сърце. Не ми помага да не се вкопчвам във всеки идиот по пътя си, все едно е останал последния такъв на земята. Не ми дава и щастие. Нито истински приятели. Дава ми единствено… мечти. На килограм и евтино… безплатно. А някой ми говореше, че живота е да се живее. Е, да, но аз съм като вятъра и от вятърничавост съм разболяна. Та моя си живот не зная как да изживея, но го измечтавам качествено. Има ли нещо живо в мен? Има. Има твърде много даже живи нещица. Но лошото е, че са като мушиците. Живеят си живота по някои и друг ден и умират. Така и с тия моите живинки. Има ли нещо истински живо и някаква истинска стойност в мен? Е…
В 3:23 успях да заключа за себе си!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ивелина Емилова Все права защищены
