Има ли нещо живо?
Не знам поради каква причина, решавам, че ми се пише в 2:54 след полунощ, когато всъщност очите ми, уморени, се опитват да се скрият за почивка под клепачите. Сякаш противопоставям в битка умората в тях и умората в себе си и с полузрителски интерес наблюдавам. Наблюдавам нея – цялата заслабнала, с размазан очен грим, стари домашни дрехи и без съществени стимули, моята душа… Учудващо, или не съвсем приличаща на външната ми обвивка в настоящия момент. И тя стои на прага на къщата, пълна със стотици спомени в своите безброй стаи, и се опитва да проумее какво държи живо в себе си. Останала ли е прашинка емоция в спомена за някого и изобщо капака желание да си спомня за когото и да било? Толкова много скитала, на толкова много пристанища акостирала и никъде не успяла да спусне за повече от момент своята котва. Душа на номад, или по-скоро душа-номад. Има ли нещо живо в мен? Спомням си как преди обичах да слушам тежки балади и да плача. Плачех винаги. Преоткривах себе си в текстовете, в лирическата героиня и лирическия герой. Винаги намирах парче от историята ми заклещено в гласа на думите. Болеше ме, признавам. А сега. Сега си пускам експериметално същите песни, опитвам се да се потопя в ония ревливи спомени, да усетя тъпата болка в гърдите, главата или някъде другаде, но нищо. Сякаш нищо не е било някога, сякаш имам спомени на някой чужд човек и сърцето е забравило да бие учестено. Твърде много ли изгубих от себе си по пътя? Чак толкова ли, че душевната ми струна да е клеясала от цинизъм? А съм безбожно млада и хубава за да имам толкова празнота. Бива ли да усещам в себе си развалините на едно старческо житие? Това, което може би ме държи в тонус са мечтите. Ужасен мечтател съм. Толкова безпределен и безгравитационен (даже не знам дали има такава дума). Но това не е истинско. Не ми отнема реалността и реалните проблеми. Не ми дава ново сърце. Не ми помага да не се вкопчвам във всеки идиот по пътя си, все едно е останал последния такъв на земята. Не ми дава и щастие. Нито истински приятели. Дава ми единствено… мечти. На килограм и евтино… безплатно. А някой ми говореше, че живота е да се живее. Е, да, но аз съм като вятъра и от вятърничавост съм разболяна. Та моя си живот не зная как да изживея, но го измечтавам качествено. Има ли нещо живо в мен? Има. Има твърде много даже живи нещица. Но лошото е, че са като мушиците. Живеят си живота по някои и друг ден и умират. Така и с тия моите живинки. Има ли нещо истински живо и някаква истинска стойност в мен? Е…
В 3:23 успях да заключа за себе си!
© Ивелина Емилова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Харесах!
-
Благодаря
-
С този усет, възприятия и изказ... не може да си по- жива! Поздрав!
-
Има ли нещо по-чисто, живо,
толкова искрено и красиво
като нашата светла надежда,
че вечно ще е небето нежно,
че на блясъка в звездите мъдър
и ний в вечността с Бог ще пребъдем!
Надеждата за вечност, за която са стиховете ми, всъщност е най-живото нещо в този свят. Това че вече не плачеш на "тежките балади", значи че порастваш и личният ти живот се насища с реални събития, които са по-силни за теб, защото когато човек ги няма е склонен да ги взема отвън и ако се увлече, може да се изтощи и да няма сила после за своите. А диагнозата "мечтател", май е доживотна. Поздрав! -
много ми хареса, докато го четях , за миг видях себе си , успяла си да излееш чувството си на объркване по много деликатен начин,не обръщай внимание на тъпаците , те само умуват и не могат да усетят стуйката на живота , докато са заети със собственото си превъзнасяне,желая ти успех в живота!
-
От толкова желание да поспорите за малко да забравите за самото есе :D
Ив, страхотно е ! И пишейки това, ти показваш не само на нас, но и на себе си, че има много стойностни, ЖИВИ неща в теб.. Все пак за да напишеш това есе ( стига сте спорили за това, защото ставате смешни - оценете самата творба), трябва да си почуствала, че нещо не е наред.. Не е ли така? А щом чувстваш, значи си жива : ) Поздрави !!! -
Нека да е прозаичен текст! Стига ненужна полемика и конфронтации!
-
Съгласен съм, че голяма част от текстовете в раздел "есе" не са есета. Повечето са с беден език, "нисък" синтактичен строеж, плоскост на осмислянето и пр. Не искам да излиза така все едно съм казал: есе - давайте да тикаме всичко. Не, не това беше идеята ми. Лично моите критерии за качествен есеистичен текст са доста високи и единственото, което целях, опонирайки за интроспективността беше да уточня собствената си позиция относно мястото на субекта в литературното поле. Защото тя далеч не е толкова безпроблемна. Лично аз смятам за образец на есето "Изповедите" на Св. Августин, при все че те са не размисли, а изповеди (пред Бог!). И въпреки това са потресаващо четиво, много силно подплътено с аргументация и аналитика. Не, не всичко в есето, а само онова, което може да бъде адекватно осмислено и езиково изразено, то има място в есеистичния жанр. Защото оригиналността и иновацията са главни характеристики на есето, независимо дали те обслужват проблема за теодицеята, за финансовата криза или за моята собствена неизлечима (не дай боже) болест (Има го у Джон Дън). И тук ще си позволя един афоризъм: Фрагментът не е есе, но есето винаги може да бъде фрагмент Лека вечер
П.С
Сигурно е много невъзпитано, но със закъснение ще отбележа и мнението си за горното стопроцентово есе Харесва ми и му засвидетелствам искрените си адмирации! -
YHWH, не се занимавай - не учебникарски, а гугъловски на случаен принцип мериш...
-
Какво сега? Учебникарските дефиниции ли ще си мерим? Мога да ти дам десетки примери за това, че есето не случайно е "свободно съчинение", защото позволява всички форми на изказ и структура. Виждал съм есета под формата на диалози (О.Уайлдовите например), под формата на дневници ("Дневник на прелъстителя" на Киркегор) и под формата на миниатюри (какво ако не "есеист", т.е "опитвач" е Чоран например?). Не можеш да ме убедиш, че есето е това, за което си дал дефиниция - че е толкова....не-свободно. При това не съм убеден, че имаш достатъчно опит на есета от "днешно време", за да можеш да го твърдиш, аз лично нямам. Защото именно интроспективните есета са нововремско изобретение, датиращо от споменатия от мен момент на преоткриване на субекта. И ако есето беше само това - центрирано върху тези прочути "актуални културно-обществени проблеми" то нямаше да бъде есе. Защото есето (наистина, от "опитвам" на френски) е единствения жанр в прозата, който изкарва на преден план субекта и неговата гледна точка, всяко есе е един вид манифест на субектността, ако негов прицел бяха само актуалните проблеми, то щеше да е статия, студия, монография, научно съобщение и пр. Не отричам, че има такива есета - теоретични, стегнати, строго "извънсубектно" анатилични. Чел съм много такива литературно-критични есета,повечето от които действително - брилянтни. Но голяма част от тях клонят към научния текст. Истинската цел на есето е разкриването на Аза и неговия вътрешен опит, саморефлексията и рефлексията към света. Прочее, жанрът есе не се е променил много много от Монтен насам.
-
Хахахха, не било есе, а било "размисли". Вие какво? На размисли и страсти ли до оприличавате? Струва ми се, че това е една крайно убога дефиниция, която за съжаление остава невярна. Нещо повече - есето винаги може да бъде интроспективно, и мога да кажа, че най-хубавите есета, които съм чел са били преди всичко интроспективни и целящи да онагледят вътрешния опит на Аза и да "ословесят" самия Аз в неговата непосредствена чувствителност. А пък и без да натрапвам историята на жанра, срещу която Вие вероятно ще махнете с ръка, ще си позволя да кажа, че голяма част от "Опитите" т.е есетата на Монтен (наричан уж "баща на есето"
са посветени на самия него. Нещо повече и от това - у Монтен се забелязва една тотална преформулировка на светонагласата - от Бога на Средновековния теологичен дискурс към Човека на ренесансовата антропоцентрична философия, който постепенно ще се осъзнава като субект. Ето защо най-добре се откажете от подобни ненаучни твърдения като това, че в есето се пише за нещо външно на субекта. Това е невъзможно дори логически, ако приемем, че есето е жанра, в който субектността излиза наяве в най-голяма степен (предвид Бартовата "смърт на автора" в белетристиката), и следователно субектността е налична само върху здравите основи на интроспекцията и заангажирането на аза със света.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
