Има моменти, в които ми липсваш толкова силно, че непоетият въздух заплашва да взриви дробовете ми. Времето спира и нагло ме гледа в очите, като че ли иска да ме попита колко още мога да понеса. Махалото на часовника не отмерва секунди, а като на забавен каданс плавно танцува между миговете, не позволявайки им да се докоснат. Гледам стрелките, които почти не потрепват, отказвам да поема въздуха, който ще разрани дробовете ми и съм готова да понеса безкрайност от безвремие, само да знам, че от другата страна на болката ще зърна мекото кафе на погледа ти…

          Има моменти, в които ми липсваш толкова болезнено, че буцата остри режещи ръбчета в гърлото ми раздират плътта и топла кръв с оловно сладък вкус се стича надолу, гъста и лепкава. Протягам ръце в нищото, където мракът ме обвива в кадифена пелерина, но докосвам само себе си, докато премрежените ми полуслепи очи търсят нещо, което да разсее тъмнината. Сплитам навлажнени длани и се отпускам в лоното на здрачна сласт достатъчно дълго, за да забравя дори спомените си, защото знам, че отвъд ще заченеш в мене нови…

          Има моменти, в които ми липсваш толкова плътно, че сърцето ми забравя за следващия удар и плахо се заслушва, за да чуе някой жив, когото да обича. Захраненият ми мозък усеща края като пулсираща седефена, лунно златиста светлина, готова да го обгърне, като в сърцевината на раждащия се живот. Изтичащата от восъчните ми длани живителна топлина дори не се обръща назад, за да ми помаха, доволно освободила се от своята тленна плът – капан. Изпращам я с поглед, без думи, готова да се разделя и с нея, защото знам, че там някъде ще я посрещнат две ръце, които по невъзможен начин харесвам…

          Има моменти…

          За които искам да знаеш…