Какво ни показва това, което не можем да видим? Нищо. То не се вижда. Какво искаме да е там е много по-различна и далеч по-сложна истина. А тъй като рядко пък знаем какво искаме, тя става още по-заплетена и непредсказуема. Някъде тогава си мислим, че това трябва да свърши или да започне нещо ново. Не е задължително да се изключват взаимно, но е най-добре така. И тогава се опитваме да се очистим, да се интоксикираме един вид от това, което ни пречи. Ала колкото и упорито да се опитваме, не винаги можем да останем сами или ако не сами, то поне без тази наша нужда от интоксикация. Определени времена, определени мерки.

Страх ни е да си отворим очите, защото може да видим неща, които няма да ни харесат. А ние не обичаме да не ни харесва нещо. Какво ли трябва да стане, за да се изправим пред страховете си? Само от нас ли зависи? Можем ли изобщо? Най-добре да пробваме и да се разочароваме, колкото и тривиално да звучи. Може би така мислите ни ще си дойдат където им е мястото – в главата, а не в облаците.