Отново съм изправена пред избор. Може би най-трудният досега… Със сигурност е най-важният. Трябва да реша искам ли да бъда щастлива. Толкова е лесно и в същото време е адски трудно… По дяволите! Защо трябва да се променям? Не може ли всичко да си продължи по старому? Не, че съм щастлива, но поне ми е удобно. Дали?! Просто съм мързелива и страхлива, това е. Нямам сили и смелост да се хвърля напред и да отвоювам собственото си щастие. Защо съм толкова глупава? Заради единия инат и мързел рискувам да изгубя най-ценното в своя живот. И то точно когато го намерих. Да, най-сетне разбрах, че мога да обичам. И то истински, дълбоко и искрено. С цялата си душа. И защо е необходимо да се съпротивлявам на това чувство, което ме окрилява, което дава смисъл на живота ми? Да, наистина само като го погледна дъхът ми спира. Обзема ме желание да го помилвам, да го целуна, да го притежавам… Но той не е бездушен предмет. Има си своите мечти, идеи, очаквания. Трябва да се съобразявам с тях, колкото и да ми е трудно. А защо да е толкова трудно? Защо го правя такова? Нима има нещо по-хубаво от това да имаш същите мечти като на любимото същество? Нали събирайки се с някого всеки иска точно това – да споделя, да разбира и да бъде разбиран, да се чувства необходим. Всеки има нужда да запълни празнотата в себе си и да дари любовта си. Защо тогава се опълчвам срещу това? Защо наранявам с всяка казана дума? Писна ми да се страхувам. Писна ми да се защитавам от несъществуващи врагове и болки. Искам да скъсам веригите на миналото… но как? Болката ме е разяла. Дали ще позволя на любовта да ме направи отново цяла? Защо изобщо си задавам този въпрос? Трябва да го направя, трябва да загърбя всички предишни скърби и да погледна днешния ден в очите. Да проумея, че миналото не може и не бива да бъде определящо за бъдещето ми. Да разбера един път завинаги, че щастието ми зависи единствено и само от мен самата. Да започна да ценя всеки жест - дали ще е подадена ръка, споделена мъдрост или пък приготвената вечеря – няма значение. Трябва да освободя душата си от оковите, в които сама съм я оковала, да й дам необходимия простор, за да се науча да се радвам и на най-малките неща от тоя живот. А той, животът е красив… необходимо е само един път да хванеш правилната посока и след това да не се отклоняваш повече от нея. Толкова е лесно като има някой, който да ти покаже верния път… Защо трябва да се съпротивлявам срещу него? Глупаво е да се опълчвам срещу мъдростта. Осъзнавам го и въпреки това продължавам да го правя. Защо? От страх? Какво толкова страшно има в това да бъдеш обичан и да знаеш, че някой иска да бъде щастлив с теб? Нищо… и все пак се страхувам – да не го разочаровам, да не би да се окажа недостойна за любовта му и да го нараня - за пореден път в живота му. А той заслужава да бъде обичан. И то много. Е, аз го обичам и щом съм готова на всичко заради него, значи трябва да мога и да последвам правилните му съвети и да се опитам да бъда по-добър и по-позитивен човек. Край. Вече съм го решила. Щом искам да бъда с него ще направя и невъзможното да се променя. За мое добро, за да превърна щастието в мой спътник, без да се страхувам, че някога може да си отиде. Ще преодолея всички бариери и страхове и ще му позволя да ме обича - без да го карам да се чувства виновен за това.

Това е. Ще го направя!