12 мар. 2007 г., 18:48

Изгубена душа 

  Эссе
2414 0 1
4 мин за четене

   Снощи гледах как слънцето обгръща облаците с красота при заминаването си. Обещаваше им, че отново ще ги прегърне и дари с любов, и сияние, а те тръпнеха в прегръдките му. Малкото звезди, които вече бяха застанали на пост, го изпращаха с блясъка си... Спомних си как се разтопявах, когато потъвах в прегръдките ти, а ласките ти ме изпепеляваха като огън. Бях толкова щаслива тогава, но всяко щастие си има своя край.

   Времето ми показа, че пясъка в часовника е изтекъл и трябва да свикна без теб. Как да го направя, как да забравя, как? Ти беше част от мен, половинката от сърцето ми. Днес слънчевата ти усмивка вече я няма, няма го блясъка на очите ти и топлината на ръцете ти. Цветът на живота ми е вече черно-бял, защото ти беше художникът, разкрасил го като дъгата. Сърцето ми е посърнало, лицето ми не знае вече какво е смях, очите ми са водопад от сълзи, ръцете ми не прегръщат нищо, защото за тях ти беше всичко.

   Снимката ти още стои между пръстите ми, които се опитват да почувстват кожата ти, устните ти, топлината ти... Болката е парализирала всичките ми сетива, а съзнанието ми е спряло на една картина – сватбата ти с черната земя. Тя успя да те отнеме от мен и завинаги да те задържи в прегръдките си. Лиши ме от звънкия ти смях и искрящите, като звезди, очи. Блясъкит им намирам, поглеждайки нагоре, защото знам, че си там и ми се усмихваш. Изпращаш ми топлината си по слънцето, милувките – по вятъра, целувките – по Луната, но така ми се иска ти да ми ги донесеш. Не искам всяка вечер да казвам „Лека нощ!” на снимката ти и да целувам безмълвните ти устни. Съзнанието ми изгражда мираж, че си до мен. Протягам ръце, но не докосвам нищо, освен въздуха, изпълнен с аромата ти. Прегръщам дрехите, съхранили топлината ти, но не ми е достатъчно. Сега няма кой да ме прегърне, ти далече си от мен, в птица бяла аз ще се превърна и вечно теб ще търся. Перо от крилата си ще ти пратя, сълза ще се стопи в земята за теб. Ти никога недей забравя птицата с белите крила, която вечно ще се скита и ще копнее за твоята душа, защото открие ли я, ще бъде истински свободна и щастлива. Свита в ъгъла, затварям очи и виждам две души, гонещи се из преспи сняг, а после прегърнати се опитваха да се стоплят до камината, приютила обгърнатите, от пламъци, дърва. Смеехме се, двамата с теб, на малките птички, отърсващи се от падналия върху им сняг. Наблюдавахме снежния човек, как малко по малко се топеше, и си мислехме колко е кратък животът... Тогава не предполагах, че днес ще страдам и ще вкуся неговата краткотрайност. Връщам за поред път лентата назад, животът ми без теб е като един билет за никъде. Умирам всеки път, когато погледна изкрящите ти очи на снимката, защото знам, че вече никога няма да видя този блясък, стоплял ме винаги. Пияна ако бях щеше да е по-добре и луда бих искала да съм, ако отново ще те видя да се смееш. Вече те няма, а си навсякъде, където отида, вървиш до мен и ми даваш сили да продължа, а ми е толко трудно без теб.

   Излизам от дома и краката ми ме водят до твоя нов дом. Клекнала до гроба ти, се радвам, че вали, за да не видиш сълзите ми, защото ти ме обичаше усмихната и така искам да ме запомниш. Ти беше ангел за мен нощ и ден, а днес... днес съм сама.

   Искам за последно да потъна в прегръдките ти, а след това ще заживея без теб. Бъди до мен сега, а утре спомените само ще ми напомнят за момчето, превзело сърцето ми. Мечтая за последно да се вгледам в очите ти и след това ще отправя поглед към бъдещето, защото знам, че ти ще ми бъдеш светлинката по пътя и винаги ще топлиш сърцето ми. Обичам те и ми липсваш страшно много!!! Почивай в мир!

© Ростислава Златева Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Това, което си написала е много искрено. Болката, която си изразила в есето си - докосна и мен и ме накара да се замисля, за това че живота е прекалено кратък...
Предложения
: ??:??