8 авг. 2007 г., 11:00

Изгубена в превода 

  Эссе
2421 0 2
3 мин за четене

Понеже се занимавам с преводи, превеждам от един език на друг и от другия на първия, се питам как би звучал моя живот, ако го разкажа в книга и го преведат, примерно на японски - хм, как биха превели примерно "могила" на японски, или, да кажем, ми подарят преведена книгата и аз видя изписано името си там - на японски. Е, с известни напътствия от преводача и подстрочна линия, поне на английски...
Мисълта ми беше, че животът ни и животите на другите, когато се срещат и преплитат, са един непрекъснат превод, едно изгубване в превода, както имаше един филм със Скарлет Йохансон... Учим се да разберем другия, цял живот превеждаме, тълкуваме, всеки по своему. Понякога хич и не ни се занимава с превода на думите на някого, понякога хич и не ни пречи това, че говорим на различни езици, разбираме се без думи...
Всъщност, и майка ми и баща ми са от различни националности, в моето семейство открай време се е говорило на различни езици, в смисъл, понеже майка ми не е българка. И от малка ми е дяволски интересно да говоря и на двата езика, да правя съпоставки, да прехвърлям мостове между думите от единия на другия език. Особено когато майка ми и баща ми нещо се спречкваха - търсех причината в грешки в комуникациите между двата езика...

Макар че майка ми не искаше да говоря на нейния език. Поне не ме учеше съзнателно, както правят другите родители на деца в смесени бракове... А аз много исках да чувам мелодията на нейния роден език и когато отивахме на гости при баба и дядо в Чехия (Чехословакия тогава), попивах всяка дума и на третия ден вече можех кажи-речи свободно да говоря на чешки. Дядо ми, лека му пръст,  имаше на тавана една стая, отгоре додолу с рафтове с книги, омайвах се, когато минавах покрай тази стая. Дядо ми я заключваше, но честичко я отключваше и влизаше там да си вземе някоя книга и най-вече, да си се усамоти там, явно му беше приятно сред книгите. Обикновено като пристигнехме, майка ми го питаше дали може да прочете нещо интересно, някоя нова книга, или пък нещо й се било причело, от старите... И дядо ми я завеждаше в обителта. Братовчедка ми веднъж каза, че това била най-скучната стая в цялата къща! А аз не мислех така! Вярно, че след тази стая беше целият прашен таван, като огромно хале, защото къщата беше голяма и така сумрачно и тайнствено, и там братовчедите ми си бяха сложили една маса за тенис, та играехме там, та баба ми се сърдеше, че сме прашясвали горе, наместо да играем в двора...
Веднъж дядо ми свали няколко книги на български - Елин Пелин - "Летен ден"... Помоли ме да му почета на български. Този пък дядо!, си казах, много е смешен! И на български има книги в тази негова стая. Почетох му, каза, че звучало като на руски... Да бе, на руски!...
Когато се върнахме в България и чух таксиметровия шофьор, с който се прибрахме от гарата, натоварили багажа и себе си, така ми домиля, толкова хубав и мелодичен ми се стори нашият език...
И така, та сега превеждам, между тези два езика съм, потапям се в единия и в другия език непрекъснато. Изгубвам се, намирам се, понякога обмислям плановете си на чешки,  сънувам на чешки, но по-често чувствам, че съм като изтъкана от разноцветни дълги платчета черга, както съм виждала да тъче една моя баба Злата от Златица, на баща ми от рода, чудни черги тъчеше тя и бавно тъчеше, но умело вплиташе изрязаните преди това парцали на дълги ленти, най-хубавите черги тъчеше, с много фантазия и майсторлък направени...
Преди, като дете, се чувствах ни риба, ни рак. Сега вече се чувствам смислена именно такава, каквато съм - изгубена в превода.

© Нели Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??