Искам да намеря равновесието в живота и не мога. Трудно успявам да се преборя с илюзията за постижимостта на хармонията в един несъвършен свят. Пътят, като вечно движение - реално или измислено, непрекъснато чертае внезапното спиране на човешкия ми дискомфорт от докосването до съвършенството. Младостта се съчетава с незнанието и с непорочността на прекрачвания праг към бъдещето. Зрелостта е разделът между стремежа и реалността - без окончателното изгубване на илюзията за промяна. А последният човешки сезон, натежал от горчиви уроци и тежки поуки, е скътан за нови жертви или за разкаяние. И човекът сам се превръща в кръстопът - към романтичното минало и към страшното бъдеще. Има надежда за спасение на най-доброто, което човек носи още от рождение със себе си. Защото това добро е мярката на мислещия индивид. То е истинското лице на обречената, винаги да се защитава красота. И е проверка за трайността на чувствата - уязвими или постоянни, тръпнещо истински или скрити от зли очи и помисли. Тревожното време изтича, като момиче ставащо жена, а после майка и закрила. Закриляната добродетел трябва вече сама да закриля - без да наранява с нетактичната си намеса или демонстративна незаинтересованост, за да се осъществи мечтаната още от детството хармония до докосващите се души - тук и сега. Завинаги!