Очите й се замъгляваха все повече и повече, докато най-накрая от тях не започнаха да се стичат сълзи на едри капки. Отронваха се една по една с парливото чувство на неизказаната болка. Не можеше да спре, трябваше да продължи до края. Погледна календара, който висеше на стената срещу нея и осъзна колко време е изминало от годините, когато беше волна и безгрижна, наивна съвсем по детски, очакваща с трепет бъдещето. Мечтаейки за всичко онова, което искаше да и се случи, тя без колебание скочи във водовъртежа на живота. Той я понесе и докато осъзнае, това бъдеще се оказа вече нейно настояще. От малко усмихнато момиченце се бе превърнала в жена. И сега тя плачеше. За всичко, което си бе отишло безвъзвратно: за слънчевите безгрижни дни с игри от сутрин до мрак; за неумолимата жажда за знания през първите учебни дни и незначителните спорове, способни да разрушат не едно приятелство; за неповторимата тръпка да си изправен пред черната дъска и за пореден път, сам, с тебешир в ръка, да доказваш ...