Очите й се замъгляваха все повече и повече, докато най-накрая от тях не започнаха да се стичат сълзи на едри капки. Отронваха се една по една с парливото чувство на неизказаната болка. Не можеше да спре, трябваше да продължи до края. Погледна календара, който висеше на стената срещу нея и осъзна колко време е изминало от годините, когато беше волна и безгрижна, наивна съвсем по детски, очакваща с трепет бъдещето. Мечтаейки за всичко онова, което искаше да и се случи, тя без колебание скочи във водовъртежа на живота. Той я понесе и докато осъзнае, това бъдеще се оказа вече нейно настояще. От малко усмихнато момиченце се бе превърнала в жена. И сега тя плачеше. За всичко, което си бе отишло безвъзвратно: за слънчевите безгрижни дни с игри от сутрин до мрак; за неумолимата жажда за знания през първите учебни дни и незначителните спорове, способни да разрушат не едно приятелство; за неповторимата тръпка да си изправен пред черната дъска и за пореден път, сам, с тебешир в ръка, да доказваш себе си пред света. Все още малкият свят, състоящ се от съучениците и учителите.
   Плачеше за сладката болка от онова необяснимото, наречено "любов", която не- веднъж бе изпълвала сърцето и душата й; за мъчителните раздели с любовта, с приятелите,  със семейството. А също за това, което я направи истински човек дори и с цената на много болка и страдания. Защото тя се бе сблъскала лице в лице с лъжата и лицемерието многократно. Бе изпитвала и самотата, и безразличието, и безсърдечието. Бе ставала жертва на завистта и несправедливостта. Но въпреки трудностите, които се изпречваха на пътя й, тя винаги намираше сили в себе си да се пребори с тях и да продължи напред. Да продължи да мечтае, макар и през сълзи на очи, за бъдещето. Онова, което някой ден, ще се окаже настояще. Защото тя знаеше, че животът отминава неусетно ден подир ден и трябва да бъде изживян пълноценно. Защото еднакво силно можеш да плачеш както от мъка, така и от щастие. Знаеше цената и на двете еднакво добре и вече помъдряла, бе хванала живота си здраво в ръце, готова да продължи до самия край, а всъщност държеше глава лук...