В Библията пише, че Бог е създал човека по свой образ и подобие. Но какво точно означава "по свой образ и подобие"? Дали хората са безгрешни? Нима кутията на Пандора е затворена? И ако отговорът на тези въпроси е "не", то следва да попитам: Какво нещо е човек, отдал се на Господ, отказал се от физически удоволствия и "затворил" душата си в  Божия храм - черно или бяло зърно?
  По света има хиляди хора и не мога да кажа, че двама души имат еднакви характери - всеки е различен по свой си начин, точно това ни прави толкова различни и уникални. Дори при най-добрите приятели - колкото и еднакви интереси да имат, все ще "изникне"  нещо, по което да се различават. Затова  не е редно хората да се слгат под общ знаменател и да им се приписват определени качества за всички. По малко по-различен начин обаче стоят нещата при така наречените божи служители. Те сами избират да влезнат в храма и да се характеризират с една догма, приета в обществото - тя в общи линии гласи следното: отците се отказват от всички физически удоволствия, уповават се изцяло на Бог, за тях грехът, гузната съвест и срамът са чужди. Четейки обаче цикъла "Под манастирската лоза" на Елин Пелин, стигам до друг извод. Да вземем, например, свети Спиридон. Само при мисълта за тялото на жената, той мисли, че извършва грях. Но неговите мисли и представи за тази непозната жена продължават, дори след като той избожда очите си. Тази постъпка е породена от внушеното му чувтво за вина и грях. Той не спира  да се измъчва и осъзнава "с ужас" , че  "там в душата му, има други очи, които той не можеше да избоде". Светецът, чиято душа е отдадена на Бог, е покварен, изкушен. Макар и божи служител, свети Спиридон е преди всичко човек. Той не може да загърби и пренебрегне своята човешка природа. Все пак хората са възвишени животни. Като казвам възвишени, имам предвид, че човек е надарен с разум и свободна воля, което го различава от другите животни, но в същото време и го сближава. Колкото и да се опитва свети Спиридон, а и другите герои от "Под манастирската лоза" не могат да "погребат" своите чувства, емоции и мисли. Отец Никодим до известна степен стига до това заключение, той е намерил пътя към спасението, но още не го е извървял: "Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?" Осъзнатата  истина, че човк не е нито само бяло зърно, нито само черно, а и двете достига отец Сисой. Това единство между тяло и душа не трябва да се нарушава дори от служителите в църквата. Само така хармонията в човек ще се запази и той ще бъде истински щастлив.
Дори днес има моменти от живота ти, които би искал да премахнеш. Било то нещо, което си изрекъл или направил, то може да се определи под общата дума грях. Животът не е пълноценен ако се оказваме от някои неща или се опитваме да забравим лошите моменти. Трябва да приемем нещата, такива каквито са, да превъзмогнем миналото си и да продължим напред. Не можем да поправим сторените грешки, а единственият начин да се "отървем" от тях, е да ги приемем като част от нашия живот, като част от себе си, като бяло или като черно зърно. Защото ние не сме Господ, ние сме хора, които грешат, но които умеят и да прощават както на себе си, така и на другите.
Свети Георги приема истината, че не може да се откаже от плътските удоволствия и не ги отрича, а ги приема. Дори когато вижда двамата влюбени, той се радва, защото знае, че любовта е тази сила, тази магия, която ни прави хора. Способността да обичаш, не е грях, тя е дар. Помагайки на момчето и момичето на полето да "преоткрият" любовта си, го прави истински божи служител. Той не смята любовта между двама души за нещо лошо и непочтено. В същото време той изпълнява една от Божите заповеди - обичай ближния си. Свети Георги не само с думи, но и с действия доказва, че  е истински човек. Нещата обаче не стоят така при отец Йоаким. Той се отдалечава от човешкото в себе си с всяка своя постъпка. Не позволява на една "дрипава, мръсна" жена да се помоли, само защото според него тя с нечистите си дрехи не е достойна да влезе в църквата и да се помоли за детето си. "Отец Йоаким я извади и захвърли в ъгъла" - захвърляйки иглата, той захвърля и добродетелта. В него са останали само черни зърна, сега неговата душа е "дрипава и нечиста" въпреки всичките му опити за външна красота. Отец Йоаким не притежава това единство от бели и черни зърна в себе си, той вече не е човек, защото не притежава човешките качества, той се превръща в един Песоглавец, също като свети Христофор. Но  разликата между двамата е, че свети Христофор осъзнава своя грях, докато отец Йоаким връща иглата само за да омилостиви Бог - "съзнаваше, че е станало нещо страшно... че голям грях тежи и обременява земята", но не разбира, че това "нещо страшно", този "голям грях" е именно неговия. Макар и късно, свети Христофор разбира, че през всичките години, когато е наказвал хората, той е вършел точно онова, което се смята за грях пред Бога - Песоглавецът съди другите за грешките им, а самият той не е безгрешен. "Твърд като камък" и с ужасяващия си външен вид, той се отдалечава от човешкото, но не заради външната грозота, а заради вътрешната, защото  "лицето е видимият образ на душата". Ако виждаме само лошото и грешките у хората, ще заприличаме на Песоглавци. По поведението и постъпките на даден човек може да се съди за неговата душевност, за него като човешко същество, защото у хората няма само зло или само добро. Човек притежава  и двете, важното е кое ще надделее.
  Хората са различни и имат различни представи за добро и зло. Според мен има добродетели и любов, и хора, неспособни да си открият. И тъй като за различните хора  има и различни добродетел, то отговорът на въпроса "Какво нещо е човек"? винаги се е търсел и винаги ще се търси, защото човек е "и черно, и бяло", а как го разбираш ти...?