Когато ехото говори...

Когато ехото говори…

Понякога срещаме хора, които дълго сме очаквали в самотните си нощи, прегърнати от скръбта на белите коси.  Страданието, болката от всеки ден, ежедневието, несигурността, уплахата, хаосът ни въздействат. Те често ни правят по-нещастни от преди. Ние търсим, ние копнеем да срещнем това, за което мечтаем. В нас се проявява една противоположност. Това, в което живеем - битието и това, в което мечтаем - илюзията. В природата няма нищо вечно! Всичко умира и всичко се ражда, за да има баланс. Ние живеем, за да умрем. С плач идваме и си отиваме от този свят. Всички ние сме изгубили своето значение. Ние прикриваме собственото си объркване зад фасадата на думите. Ние сме зрители, без да участваме в самото действие. Ние четем книги, без да сме написали дори една. Знаем, че смъртта е сигурна, но не знаем кога. Живеем, прикривайки своята сянка. Не разбираме, че само идеите, за които ние копнеем, дават стойност на нашия живот. Ние сме гости на тази земя и като такива ще си отидем. Какво оставяме често: повече страх, повече нещастие, повече лъжи, повече проблеми. Ние не се стремим да бъдем свободни. Ние се примиряваме с това, каквото е. Не разбираме, че собствената си свобода, за което копнеем, минава през робството на нашите идеи, илюзии. Ние сме венецът на природата. Не сме толкова мъдри, а напротив, ние сме сенки. Това, че едно нещо не се е случило, не означава, че то не съществува. Всяко нещо, за което мислим - то съществува. Светът не е това, което ти виждаш. Светът е това, за което мислиш. Ти мислиш за всичко, от което имаш нужда. Ти искаш сигурност, искаш любов, но знаеш, че нищо от това няма да намериш. Всяко нещо, което се ражда, то умира. Ако възникне любов между двама човека, тя завършва с раздяла. Това, което не съществува реално, то е вечно. Идеите са вечни, те никога не умират. Ние сме родени със съдбата да умрем и никой не знае кога ще настъпи краят. Но нашите идеи са вечни, защото те никога не са били реалност. Те не са били обречени да станат смъртни, защото всяка идея, която стане реалност, тя вече е ограничена от времето. Затова любовта, която не е станала реална, тя е по-силна. Тази любов е вечна, защото не умира. Не умира това, което не се ражда.