-Тишината е цвете

спрях си кабелната

пуснах си облаците

мислех, че летя-

а излиташе от мен калта... изпарение от... -

рецитираше той поредното си избуяло стихче. Знаеш ли защо търся самотата? 

Защото тя винаги си е тя, дори за момент да ме напусне, аз знам, че ще се върне и знам, че никога няма да ме измами, да ме разочарова. Но за да стане това, се иска да я видиш истинска. А когато са натрупани в очите ти налепи от заобикалящия те хаос, я виждаш малко изкривена и можеш да почнеш да бягаш от нея или да се вторачваш без да я разбираш и да си я хванал за гушата и да се бориш с нея и вместо да разбереш, че ти е приятел, ти става враг.  Мислил съм си като по-млад, че тя идва или си отива, изчезва, а пък тя винаги е тук. Въпросът е, че понякога оставаме насаме с нея и я гледаме в очите и ако съм си изчистил очите, мога да я "видя" такава каквато е и винаги тя си е тя и може да ми помогне, защото е част от мен. Иначе в живота си, усещам, че много неща имат срок на годност. И много отношения така с хората: остава само споменът, като опаковка от вафла, която просто си изял. Или пък любимо занимание: преди ти е било хоби, сега не е. И така нямам гаранция за нищо, освен за самотата, тя винаги си е тук. Може би пък хора, които са изучили в дълбочина "самотата" си, взаимоотношенията между тях са по-трайни? А защо ли пък трябва да са трайни, по-важно е да са истински. Ето точно вафлите сега издържат много, но в тях няма много истинска храна и не ти дават кой знае какво, а има плодове, които като ги откъснеш, съхранението им в добър вид е за кратко време, но усещането за живот, което ти дават е голямо. Някой хора минават за кратко през живота ти, но знаеш какво са ти дали. Мдаа, ето че дадох примери само като консумираме отношенията си помежду си. Като се опитваме да ги запазим за по-дълго, като ги консервираме, затворим в буркан, да но тогава няма да са толкова истински и живи. Хаха между консерви може да има по-трайни отношения, гледай до къде стигнах! А ако разглеждам отношенията като садене и поникване на растение, което дава плодове, тогава нещата вече са по-различни…
Размишляваше така на глас Финко, отивайки да видим какво става с гъските и 

вратичките им към двора с малкото езеро. Запомних това, което ми каза, защото ми се стори интересно начинът, по който го обясни, но доста по-късно… го разбрах и усетих, както сега.