Седейки в празната класна стая, осъзнах, че дванайсет години просто минаха - ей така. И сега накъде? Какво знаем ние за света, за живота? Учим толкова много, но колко от тези неща ще ни спасят в джунглата на обществото? Отговорът е прост - николко. Зубрим празни думи дванайсет години - деветдесет  процента от които си остават там, в стаята - нито ги помним, нито ни трябват. Това е нечестна загуба на време, а животът, казват, бил кратък. Индивидът живеел средно шейсет и шест години. Издишвал тоновe въздух. Образувал кинетичнa енергия... Е,и? Цитираме мисли на велики автори, знаейки всичко за тях, а не знаем кои сме ние. А какво, всъщност, е човекът? Получаваме ли този отговор? Знаем всичко за него, но не и какво представлява. Тъжно е как ограничено затваряме това същество в клетка, за да му кажем какво e, а всъщност никой не знае. Не сме сигурни дори как се е зародил животът или земята. И вероятно никога няма да разберем. Тъжно е, когато знаем отговорите на хиляди въпроси, но не и на най-важните. Кои сме? Откъде идваме? И накъде вървим? Има ли някой, който ни гледа и съди действията ни, или ние просто съществуваме без по-висша цел?