КОЛЕДНА НОЩ
Отново...
Отново съм на покрива. Над 15-я етаж...
Не помня как съм се озовал тук...
Нито кога... Нито защо...
Помня, че бях в стаята си – на 8-я... Сам...
Помня, че пред мен имаше две чаши с бяло вино...
Моята – до половина, другата – недокосната...
И две свещи – едната догоряла като войнишки фас, другата – студена и незапалена... И пепелник, пълен с угарки...
Помня, че асансьорът е повреден. Значи съм пъплил нагоре – по 17 стъпала за всеки етаж. До горе – 135. Не са много...
На гърба ми е любимото палто – с яка от истински вълк...
Добро животно – дори след смъртта си се опитва да ме стопли...
Помня, че преди месец и половина пак бях тук...
С точно определена цел. Глупава и безсмислена...
Само че не мога да си спомня сега защо съм тук...
Покривът...
Покривът ме приема като стар, изгубен клошар. Дълъг е 23 метра, широк 17 метра, с первази по края и 3 разкривени, ръждясали антени... Целият е покрит със ситен чакъл... Стъпвам по него... Камъчетата хрущят под краката ми като изпуснатите мигове, в които е можело да бъда щастлив. Толкова ли са много?...
Качвам се върху перваза. Широк е 29 сантиметра. Колкото обувката ми – 41-ви номер... Ветрецът леко ме поклаща... Усещането за безплътност е страхотно...
Вдигам глава. Над мен небето прилича на тежко мастилено родопско одеяло... Няма звезди... Само три блещукат – като дупки от цигара... Стигат ми...
Под мен...
Под мен земята е като черна постелка, осеяна с лампичките на града. Сякаш всички звезди са изпопадали долу. Или са накацали светулки, които примигват безпомощно преди смъртта си.
Бездната безмълвно ме вика. Впрочем, това не – думата е от руски - “без дна” (без дъно). А тази си има дъно – от бетон. От ръба на обувката ми до долу са 49 метра и половина... До бетонния тротоар около блока...
До долу - 49,5 метра - достатъчно, за да се строши ледената буца в стомаха ми... Трябва само да направя крачка... После “пътуването” ще трае около 5 секунди... Като се замисля - май целият ми живот досега е траял не повече от 5 секунди. Значи, ако направя крачката – ще имам още един цял живот пред себе си... Само трябва да я направя...
Правя крачка...
Правя крачка... Но назад...
Присядам върху ситния чакъл, облягам гръб в бетонния перваз, брадата ми опира в коленете. Изведнъж с остро свистене няколко ракети се издигат рязко нагоре към черното одеяло на небето. След тях още и още. Коледа е!...
Сякаш някой иска да върне звездите на небето… Боеприпасите са в сериозно количество. Достатъчно за малка Сръбска война...
Ракетните звезди разцъфват в хиляди разноцветни светлинки. Разтварят се като букети, просветват за няколко секунди, но после неумолимо се спускат надолу и бавно угасват... Сигурно така умират звездите...
А аз колко пъти умирах?... Вече не помня...
След малко боеприпасите с изкуствени звезди свършват.
На небето остават само трите дупки от цигара…
Почти не чувам...
Почти не чувам канонадата на фойерверките...
Само в лявата част на главата ми равномерно и болезнено, като “китайска капка”, пулсира безплътен глас:
“Къде си, Мило?...”
“Тук съм...” - иска ми се да отговоря.
Но всъщност не знам къде съм... Никъде не съм... От много време.
От бетонния перваз зад гърба ми безшумно като плазмодии плъзват арматурни железа. Пробиват палтото ми и проникват в мен... Дълбоко... Не, не боли...
Ръждивата арматура не е студена. Топла е. Да!... Искам да ме оплете! Да ме железанира! Искам метална оплетка!
Май просветна падаща звезда. Не успях да си пожелая нищо. Само я изгледах. Тя падна. Може би сега е моят ред. Само че аз просто ще сляза. По стълбите…
Ставам бавно. Само зад мен върху бетона на перваза остава тъмно потно петно от гърба ми.
Надолу...
Поемам обратно. Първо по хрущящите не-щастливи мигчета под краката ми… После желязната врата... Не я заключвам. Може да потрябва на някой друг самотник. Или аз да се върна…
После по стъпалата – по 17 за всеки етаж, всичко 135 до моята стая.
До двете чаши (едната недокосната) и до двете свещи
(едната прегоряла)...
Надолу по стълбата… която може някога да ме изведе нагоре…
Засега обаче води само надолу…
Засега само надолу…
Само надолу…
(РН 25 дек 2009)
© Невен Стефанов Все права защищены