Разрушени съдби… Разбити мечти… Черно настояще… И белязано със смърт бъдеще…

           Ще кажете, че това ще бъде много добър сюжет за филм. Да, ама не! Това не е филм… Това е реалността… Грозната реалност… В тази реалност сега живеят семействата на хилядите невинни хора, убити по света. Те са мъртви… Никога повече няма да се усмихнат… Няма да кажат „Добро утро”…или „Обичам те”… Няма да целунат невръстния си син или дъщеря… А техните близки започват да живеят в миналото. Защото настоящето е ужасяващо. А бъдещето…? За тях вече няма бъдеще без любимия човек. В миналото са били щастливи. Защото тогава той е бил жив… В миналото намират утеха. За миг забравят за случката, белязала лицата им… Но те никога няма да забравят любимия човек. Той винаги ще живее в техните сърца… В миналото… и в бъдещето…

           Кой е виновен за смъртта на невинните? Може ли изобщо да говорим за невинни и виновни? Не сме ли ние, хората, отговорни за нещастията, случващи се по света?

            По телевизията и радиото непрестанно обсъждат запазването на световния мир. Но как можем да говорим за световен мир, като всеки ден умират стотици невинни деца, жени и старци? Как трябва да запазим този „световен мир”? С клането на деца в страни от т.нар. „трети свят”?! С подкрепянето на бомбените атентати?!

            Замислям се за властта… Тази дума е пропита с негативизъм, болна амбиция и кръв. Заради властта сега се водят безсмислени войни. Войни за пари и територии. Войни, отнемащи човешки животи. И сякаш никой не забелязва това. Гледаме по телевизията тези репортажи, докато вечеряме. А някъде хората живеят в насилие и страх. Всяка вечер, преди да заспят, се молят да се събудят на другия ден. И не за да се порадват на красивото небе, а за да не оставят децата си без родители…

           Преди няколко дни гледах филма „Инстинкт”. Главният герой доктор Итън Пауъл е живял две години в джунглите на Африка – сред животните. Живял е така, както са живели предците ни преди десет хиляди години. Били са свободни и дружелюбни. Не са познавали властта и насилието.

Какво ни пречи сега да живеем по този начин? – Като доктор Пауъл?

Властта. Болната амбиция.  Алчността. Ние си мислим, че сме свободни, но не сме.  Зависими сме от някого или от нещо. Господари сме на дистанционното и климатика. Но позволяваме някой друг да бъде наш господар. Дори без да го осъзнаваме. Да, сега не живеем в робство. Но ние сме роби. Роби по душа! Истинската свобода е състояние на духа! А нашата душа е в окови… Тогава за каква свобода говорим?!

             Доктор Пауъл избира да живее сред животните. Защото в този свят не е свободен. Животните го приемат като един от тях. Допускат го в техния свят. Доктор Пауъл се връща десет хиляди години назад във времето – когато е нямало войни, а хората са живели в разбирателство. Не са убивали повече животни отколкото са им трябвали. Не са обработвали повече земя от необходимата. Живели са така. Докато не сме се появили ние, „грабителите”. Започнали сме да живеем по нови правила. Разграбвали сме, убивали сме, унищожавали сме… И продължаваме да го правим… Не разбираме или не искаме да разберем, че по този начин се самоунищожаваме.

          Какво трябва да променим, за да направим сегашния свят такъв, какъвто е бил  преди десет хиляди години? Да се върне обратно в джунглата сред животните? Не!                                    Отговорът е толкова лесен – да се откажем от властта. Защото тя унищожава всичко човешко в нас. Заради жаждата да господстваме над някого или нещо, ние не осъзнаваме, че се превръщаме в хищници. Премахваме всяка пречка по пътя си. Прегазваме по-слабите от нас. Но ние не притежаваме света! Ние не сме негови господари!Но колко от нас осъзнават това?

         Ние не сме богове! Никой не ни дава правото да отнемаме човешки животи. Нито властта, с която разполагаме. Нито милионите в банката.

         Човешкият живот е безценен! И ние трябва да разберем това.

        Ако изберем властта да бъде наш господар, никога няма да бъдем свободни. Свободата не е сън! Не е илюзия! Реалност е! Тя е зад оградата, която сами сме си изградили. И ако успеем да я прескочим ще бъдем истински свободни! Дали? Може би… Да! Ако напълно не сме се поддали на илюзиите… Трябва само да повярваме в свободата! Да прескочим оградата! И да заживеем в едно мирно време, в което няма да има насилие, жертви, болка и страдание. Защото няма да си спомняме за най-големия враг на цивилизацията – властта.

        Колко малко ни е нужно понякога!