Слепота. Светът му се състоеше от четири стени и нито един прозорец. Целият му живот щеше да мине така. Без да чуе изгрева, без да зърне вятъра. Искаше ли тя да стигне, да бъде там, да го докосне? Искаше ли да го целуне и обгърне, искаше. Но тя беше в нейните собствени четири стени. И това бе свят без врати и коридори. И тяхната среща бе невъзможна. Безсънни нощи тя прекарваше в опит да си спомни лицето му, но никога не успяваше.
Животът им бе отнет още рано и срещата им бе една.
Мъчеше се да си спомни усмивката, топлината на очите му, ръцете му, но в търсенето си тя се бе изгубила в смисъла на тези думи. Съществуваше ли той въобще? Плод на нейното въображение ли бе?
Вглъбяваше се тя в мислите си, в спомените си, докато не забрави коя е тя и топлината ù не си отиде.
Заживя тя живот в търсене, но на него ли бе той? Не помни. Но копнее, ами той копнееше ли?
Щяха ли да се срещнат извън тези стени? Погледите им щяха ли да се засекат? Не, защото така, в този свят от стаи, не ставаше. Не, защото всъщност сами те бяха издигнали тези стени и бяха забравили как да ги разрушат, ако някога са и знаели. И щяха те да умрат в копнежа си – никога щастливи, никога обичали, никога срещнали се.
Защото това бе наказанието за тяхната слепота – Копнежът.