Далеч. Далеч от тук. Може би под клонките на някоя шипка.
  Виждали ли сте красивите ù червени плодчета? Тъкмо се пресягаш да си откъснеш и бодлите безмилостно се забиват в ръката ти. Капките кръв са алени като рубинено вино и падат бавно върху снега. Бял като тишината. Остава да добавим малко зелено и ще получим знаме. Дрехата на нашата България.
   Бяло като за лудница. Няма бягство от подобен затвор. Когато веднъж си роден българин, не можеш да си друг. Можеш да се кълнеш, че не искаш да живееш тук, може да отричаш всичко родно, но то остава в теб. Теглиш чертата на „майка” България, плюеш я, опитваш се да не мислиш за нея и наистина успяваш. Животът ти в чужбина е изпълнен с всичко, което желаеш – пари, удобства и радост. Когато обаче умираш, когато притваряш изнемощели клепки и виждаш бялата светлина, едно-единствено нещо ти е в ума – белия цвят на знамето. Като лудост, която не можеш да прогониш. Можеш да взимаш лекарства, но не и да победиш себе си, българското в теб.
  Зелено като отрова. Просмуква се в кръвта ти. Всеки ден ходиш на все същата нископлатена работа и гледаш простотията и глупостта как ти махат от съседното бюро, но не можеш да направиш нищо. Докосваш се до омърсената съвест на обществото, което я приспива с морфин – пари и безразличие. Може би ще станеш като тях, може би ще крадеш, може би ще убиваш, но какво става, когато морфинът свърши? Като отрова те разяждат зелените ливади, които никога не си оценил, зелените талази на Черното море те обгръщат в кошмарите ти, зелената трева по гроба на героите на България обвива жилавите си пръсти около теб. И тогава знаеш, макар и да не разбираш – ти си българин.
Червено като страстта. Обсебващото чувство, че не трябва да мълчиш. Желанието поне за миг да полетиш и зърнеш нещо чисто и красиво. Онова червено, което се блъска във вените ти и те обгръща, а когато се загледаш в залеза, виждаш лицата на своите предци. Те са дали себе си за България, не са се двоумили да прережат вените си и да разпръснат алената си кръв по изпръхналата земя. Тогава Родината е стояла до тях и безцветната ù роба се е опръскала с налудничавото бяло, отровното зелено и изстраданато червено на кръвта им.
   Далече, далече край шипката. Кръвта ми не беше само червена, когато  се убодох на бодлите, а видях, че вътре има и зелено, което обагри снега. Тогава не отдръпнах ръката си, погледнах с усмивка небето – исках още миг да остана в олтара на нашата майка – България.