Самотата е нещо красиво за тези, които разбират нейните дарове. Нейната най-добра приятелка се нарича тъга. Повечето хора ги избягват, а аз ги приветствам всеки път като почукат на вратата ми. Може би само в самотата откривам душата си, затова я обичам. В забързаното ежедневие няма време за истинското - съкровенията на душата. Те си лежат там - вътре в теб, чакат търпеливо своя момент, за да се покажат плахо и да ти припомнят твоята чувствителност и болка. Може би само това ни отличава от машините - нашето мълчаливо сърце, потъпквано всеки ден от сивото ежедневие, повърхностните и неистински хора - те не го харесват, те не харесват нищо истинско. Как да не обичам моментите, в които сърцето ми нещо тихо промълвява - дори да казва, че все още боли, поне чувам гласа му. Затова обичам самотата, затова харесвам тъгата. Тъгата е част от мен, а самотата я отключва. Това са редки моменти, в които съм изцяло себе си, такава, каквато винаги съм била. Себе си във своята същност, някак си запазила се чиста, но превърнала се в страхливо дете, тихичко криейки се в своето скривалище. Всъщност, там е останало само едно сърдито, неразбрано дете, и неговата тъга по пропилените мечти за по-добър свят, по-добри хора. Но уви, само страдах от това убеждение, че светът и хората в него са добри. С болка признавам - не, не е така. Хората са лоши, неблагодарни, слепи за естествената красотата, навсякъде около тях, те са егоистични и със бедни цели. В тях няма нищо истинско, а срещнат ли в някой друг истина, честност и справедливост, те я опорочават, изопачават я в някакво престъпление и дори те съдят и наказват. Затова тихичко съм се сгушила в уюта на моята душа, и на никой няма да покажа какво има вътре, че само това ми остана - всичко друго разграбиха. Дори не знам коя съм аз, всичко ми взеха.. Наказаха ме за това, че бях добра и вярвах, че и те са добри. Изгубих всичко, което имах - толкова много сгреших, само аз си знам.
   Как да не ми е тъжно ? Някога имах семейство - здраво и цяло, приятели - готови на всичко за мен, имах таланти - създавах изкуство, бях себе си. Сега дори не знам коя съм аз. Дори не помня къде изгубих парчетата, но няма да ги търся, изгубеното е изгубено, защото го няма. Сега имам само болка, от ляво и безброй неподредени уроци. Имам също и дупки в сърцето, потъпкано самочувствие, отнети мечти и вечната добра приятелка - тъгата. Имам и музиката, душата ми също не е мръднала, научих се да обичам, така че имам и любовта си. Ще се събера - някак си, продължавам с това, което имам. Да спреш никога не е вариант. А и все си мисля, че най-лошото мина, не умрях, значи съм по-силна. 
   Липсва ми само татко... Моя скъпичък баща, който така и не дръзнах да опозная.. Както и да е, за днес толкова. Не мога да пиша повече - но все пак е начало. Просто ще отпусна глава върху ръцете си и ще изживея момента... Аз, мойта самота и нейната приятелка - тъгата.