Къде отлетяхте, години!
Отлитна времето като един миг, като пясък изтече между пръстите ми и все повече чувствам как нищо вече няма да бъде същото - нито аз, нито ти, нито времето, в което живеем! Променяме се със скоростта на светлината, а двойно по-бързо променяме и света около нас...
Стоя в същата стая, на стария чин, запазил все още надписите на първите ни любовни трепети по себе си като белязан войник на времето, все така корав и все така очакващ младостта! Красиво беше... толкова истински живеехме тогава! Спомени нахлуват в главта ми като през широко отворен прозорец и аз едвам насмогвам да им се насладя!
Ето го Иван, момчето, с което изпуших първата си цигара, скрит зад желязната входна врата на училищния двор. Той тича към мен, смее се безгрижно и с все още немутирало гласче ми подивква: "Ех, Адриане, братче, кога ще пораснем и ние бе, мамка му и училище?!"
След него чувам как потропват подкованите с железни налчета токчета на госпожа Петрова. Тя е единствената, която успява да въдвори мало дисциплина в разпилените ни пуберитетски редици. Ох, все така красива е - висока, с прибрана стилно зад врата гарваново черна коса и ярко червило по устните... Тя ми се кара, а аз мога да стоя и просто да я гледам с часове! Бях си обещал, че някой ден, като завършим учлище, ще събера смелост да я поканя на една вечеря... Знаете ли, изпуснах този миг! Тя почина от рак няколко дни след завършването ни, не беше споделила с никого за болестта си и, все така строга и с гордо вдигната глава, пое своя път към новите светове! Някои хора наистина умират като катедрали, а не като развалини...
Поли! Къде се губиш, приятелко моя любима? С тези две руси плитчици и луничаво лице можеш да разтопиш всяка тъга в сърцето ми! Ела да те гушна както в доброто старо време, когато ти все още нямаше в ръцете си двамата прекрасни малки близнаци, които са те направили да изглежаш изморена и унила...
Прегръщам спомен след спомен, губя час след час на стария чин и усещам как тъгата се влива в очите ми и оттам потича по загрубелите ми мургави бузи в две тихи поточета.
Къде отиде, време! Кога отлетяхте, години?! Къде се загубихте, приятели? Кога избледняхте,мечти?
Жив съм! Трябва да съм щастлив, нали? Исках да порасна и вече съм голям... И както казваше госпожа Петрова: "Животът е болка, мили деца, така че свиквайте с нея навреме..."
И знаете ли, точно днес, в този мрачен есенен ден, завел собствения си малък син в същата класна стая, в която израстнах неусетно и самия аз, открих че най-хубавата част от живота ми отдавна вече е минала...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Адриан Стамболиев Все права защищены
