Отлитна времето като един миг, като пясък изтече между пръстите ми и все повече чувствам как нищо вече няма да бъде същото - нито аз, нито ти, нито времето, в което живеем! Променяме се със скоростта на светлината, а двойно по-бързо променяме и света около нас...
Стоя в същата стая, на стария чин, запазил все още надписите на първите ни любовни трепети по себе си като белязан войник на времето, все така корав и все така очакващ младостта! Красиво беше... толкова истински живеехме тогава! Спомени нахлуват в главта ми като през широко отворен прозорец и аз едвам насмогвам да им се насладя!
Ето го Иван, момчето, с което изпуших първата си цигара, скрит зад желязната входна врата на училищния двор. Той тича към мен, смее се безгрижно и с все още немутирало гласче ми подивква: "Ех, Адриане, братче, кога ще пораснем и ние бе, мамка му и училище?!"
След него чувам как потропват подкованите с железни налчета токчета на госпожа Петрова. Тя е единствената, която успява да въдвори мало дисциплина ...