Да пиша ли за него? Не, по-добре да чета… Отварям една книга, после втора, трета, чета някакви далечни епитети. Едни го сравняват с бог, други се опитват да бъдат безпристрастни – никой обаче не го обижда, иронизира или осмива. Той явно е свръх любим, свръх българин.

    Дали Вазов е виновен за този образ?                                                          

    Дали ние искаме да имаме един напълно идеален човек?

    Дали сме достойни да го разберем?

Това са все въпроси, които нахлуват в моята глава преди деветнайсети февруари. Всъщност,  най ми харесва пиесата на Стефан Цанев, защото тя може би донякъде отговаря на тях. Може би единствено там е представен като обикновен човек с необикновена мисия.

  За съжаление в последно време историците убиха романтиката. Преди знаехме, че делото му започва от църквата и завършва пак от нея (попът, който го предава), но сега вече не е така, вече нямаме тази цикличност. Приказката, разбира се, е все така омайваща и аз дълго време не успявах коректно да пиша за него, омагьосан от нея. Сега обаче се поразреди мъглата. Не му назовавам името, защото това е излишно – той постоянно е в главите ви, сигурен съм . Спомнете си всички онези часове, в които учителите са ви го описвали, спомнете си част от Вазовата ода, маркирайте тези неща и ги изтрийте – това според мен не е той. За него не смятам, че трябва да се пише нещо патетично, не смятам, че трябва да се кръщават отбори и не смятам, че е българският супермен. Аз го свързвам единствено с величината „патриотизъм”, която обаче няма нужда от свой зенит, а от обществен интерес.   

  Пиша си аз някакви истории, изпълвам листовете с грозен почерк и се сещам за тефтерът му.

Защо има само хубави неща вътре?

    Как така всичко е някак като на филм?

    Защо снимката му ми мирише на сила?

Пак стигам до въпроси без отговор. Обаче знам едно, че единственото истинско негово описание е това, което ни е разказал Ботев. И там, в студената воденица, единствено можем да проникнем в неговите очи и да видим, че той е просто човек, който иска да се стопли… Но къде сме ние?

  Краят му ми напомня на библейско житие, защото настъпва без реакцията на народа. Овците за съжаление лесно си намират нов господар. Утре сигурно пак ще заблеем, мислейки си, че той иска от нас да му носим цветя. Не, приятели, Левски трябва да ни е обиден, защото ние опорочихме неговата мечта – „Чиста и свята република”. Как може вечно да се оправдаваме с това, че сме калпава раса, след като имаме такива сънародници, как може да ги мислим за свръх хора и така едва ли не да казваме, че те са ни подарък от съдбата? Не, приятели, това са глупости, защото той си е нормален човек, само дето му стиска да бъде на гърба, на Фортуна и да върти колелото ù.

  Иска ми се да пиша дълго, да поставям силни букви навсякъде и така да го разнищя, но не мога. За Бога, той с един скок не е прескочил някакъв си ров – той е прескочил нашия гроб и след това се опитал да ни извади. Само малка част обаче са се решили да се сбогуват с топлата кал и да тръгнат с него. Сега за жалост вече няма кой да ни дърпа, по такъв начин, няма кой да вдъхнови цял един народ.

  Ако за Исус дори с четири книги не са изяснили пълно кой е той, то за Левски има само едно малко тефтерче (поне според мен само то се брой за достоверно) и то ни е достатъчно, със своята обективност и простота. Той не е блян. Той не е безсмъртен. Той е един от нас. Ще кажете:

 - Как може да говориш така?

 Мога, защото литературата ми го позволява!!!

    Дали обаче някой би оценил това писание като смислено?

    Дали с него пълно съм описал темата?

Не ме интересува, защото се стремя само да върна част от енергията, получена от него.

  Сега мисля да лягам и да ви оставя, да се опитате, да разберете написаното. Едва ли това ще стане обаче, защото аз просто си драскам мотиви от моя Левски. Да, той е във всеки човек, загнездил се е там, вътре, и ни помага, без да му се молим и без да искаме дори, защото самото негово име дава смисъл на думата „патриотизъм”, а какво е българинът без нея, без биенето в гърдите. Хубаво, че той не стана свидетел на политическата ни действителност, хубаво, че не се познава в лицата ни, защото ние, освен да пишем, няма какво друго да правим. Ние сме просто драскачи, които няма да намерят своето бесило – своя път към безсмъртие, ако не впрегнат мързеливата Фортуна.                                  

Почивай в мир, мой идоле, и знай,

че поне земята те обича истински –

без  униформи, снимки и стихотворения –

 просто твоя човешки мирис, твоите

 стъпки, твоята безкрайна душа.

Благодаря ти! Дано не съм те отегчил.