Луна за левче
Каза ми, че ти се иска да съм малко по-цинична, може би малко по-злобна към света и хората, озлобени до бездушие. Вярваш или не – учудих ти се. Вярно, само ти се усмихнах и продължихме безкрайната си дискусия. Ние никога не млъкваме, но така става като се съберат двама млади, зелени и вероятно също толкова наивни философи.
Но пък първото, което ми хрумна при твоите думи, бе – че защо? Има ли нужда? Аз имам ли нужда? Не. Не мисля.
Защо ми е и аз да съм цинична, не е ли цинично всичко около мен – светът, в който живея, хората, с които живея, а и тези, с които не живея, всички потиснати, напрегнати, отчаяни, опърпани хора, с които просто се разминавам или дори тези, които никога не съм срещала. Чувам ги понякога съвсем ясно, друг път – едва доловимо в тълпата, всички говорят, всички се оплакват, всички се надсмиват… на света, на живота, на другите, на себе си дори. Всички ясно, или не дотам, съзнават накъде вървят нещата, че онова традиционно за страната ни „Нема оправия” до ...