Помниш ли "Амнезия"??
“Върни се тук, в Rhrodes, един ден на същото това място, аз ще съм оставила нещо за теб... нарича се "Любов без притежание"

Любовта без притежание... Мисля си за нея с усмивка. Като онази нали знаеш, за която са писали древните гръцки мъдреци. Усмихваш се и някак странно погледа ти овлажнява. Превръща се в нежно синьо стъкло, от което емоциите преливат. Иска им да се бъдат отронващи се сълзи, но нещо сякаш ги възпира... Усмивката или онази неотстъпваща гордост, която си мислим, че ни прави силни и неуязвими? ...да плачеш не е чак толкова лошо. Това е една реакцията подобна на смеха, т. е. неговата обратна страна. Опитвал ли си се някога да завъртиш смеха, за да видиш как изглежда отзад, от другата страна? Не си. Колко ли болка се спотайва там? И с колко ли предстоящо страдание ще бъде изкупено щастието ти в момента?
Аз бих искала да ти поднасям само неща, които да ти доставят радост, но тогава няма да мога да удържа на обещанието си да ти покажа всичко. А страданието е част от това всичко. Колко голяма част, ти ще ме попиташ. Голяма, но не мисли за него предварително, защото мисълта има качеството да прогресира усещанията и не само това. Всяко нещо има основание да съществува, както усмивката, така и сълзите, а особено любовта без притежание.

Мисля си за нея с усмивка, може би защото така изглежда Божествената любов. Това е безрезервната, не обвързващата едва ли не генетически заложената любов. Това е да бъдеш отдаден без да търсиш взаимност, да искаш само да даваш, без да задължаваш с любовта си, да приемаш човека до теб безусловно... Такава е любовта на Бог. Такава би следвало да бъде и вярата ни в него, вродена и единствена. А когато нещо е единствено, то няма определение. Всеки може да се убеди в нещо, което вижда, но да вярваш неоправдано до степен на себеотрицание - който може това, притежава божествената любов. Такава би следвало да бъде и любовта ни към хората. Нали сме част от Него, създадени по Негов образ и подобие, значи сме едни малки богове. Значи би трябвало да можем да се обичаме с тази любов, да я извличаме, но без да я „държим”.
А това е трудно… защото аз искам да Я „държа”, да Те задържа!
Когато човек обича той иска да е постоянно с обекта на своята любов, непрестанно, завинаги, защото изпитва неувереност и страх от загуба. Но как можеш да се страхуваш за нещо, което не е твое? И кой може да отдели любовта от чувството за собственост?
Знаеш ли приказката за слънцето? ...преди много време то се влюбило в Земята и въпреки че било много далеч й разказало за своята любов. И колкото повече се приближавало към нея толкова по-красива ставала тя. Появил се денят, който й донесъл светлината и й показал чара на цветовете. Прекрасни зелени растения покрили повърхността й и бели птици летели в небесата й. Родил се Животът на Земята. И понеже любовта била много силна, колкото повече слънцето се приближавало, толкова по-силно започвало да грее, докато в един момент осъзнало, че ако продължи така, силата на тази топлината ще унищожи любимата му. Трябвало да престане да грее, ако искало да я достигне без тя да изгори. Но какво можело да направи, то било създадено такова?! За да светиш трябва сам да гориш!
И то спряло своя ход и останало завинаги там където е днес. Съзерцава Земята от далече и нежните му лъчи едва я докосват. А тя осмисля съществуването му като обикаля около него. Нищо че никога няма да го стигне...