Любов към синият цвят!
3 мин за четене
Много често хората около мен са задавали въпроса “Защо се ядосваш, когато тези ритнитопковци губят? Дреме им на тях за твоите нерви, те нали си взимат заплатите всеки месец...” или “Защо се радваш толкова много, все едно ти играеш или ти печелиш”... Как да обясня какво е “солидарност към нещо любимо”, на човек, който е солидарен само към себе си, сутрин докато се гледа в огледалото... Как да опиша каква е тръпката да изкрещиш от радост, когато топката премине гол линията и от неописуемо щастие започваш да прегръщаш познати и непознати хора... Как да намеря точните думи за това какво е синята идея, синята обич и синята магия? Аз знам отговорът дълбоко в синьото си сърце... тупти неуморимо при победа и страда заедно със своята вечна СИНЯ любов при загуба. Нека опитам да обясня какво е Вярата, Любовта и Сладкото Разочарование... Какво е да плачеш за Левски, да викаш за Левски и да живееш за Левски. Сутрин преди мач да се будиш с мисълта за Левски и вечер да споменаваш това свято име в молитвите си (естествено ако си вярващ).
Загубихме битката, но не войната!
Станимир Стоилов ни направи съпричастни на една “европейска битка”, а момчетата ни накараха да се чувстваме като герои от приказка – една “синя” приказка... без край. Това е Левски и това е България, родината на Апостола и на Гунди, страната на Мечо, Валери, Топчо, Пелето и компания. Държавата, където изгряха Игор, Ричард и Лусио... Как да не се гордеем с нашето природно “богатство”? Как да не се вълнуваме когато това име “ЛЕВСКИ” се носи от уста на уста още от времето на Турското робство... и как да не сме горди, че сме фенове именно на този отбор? След сезон 2005/2006 синьото нашествие по Европейските терени ще продължи, навсякъде ще разберат кой е Левски. Онзи отбор, който победи съвсем заслужено Оксер, Динамо Букурещ, Олимпик Марсилия, Артмедия и Удинезе... и загуби подобаващо от ЦСКА Москва, Хееренвен и Шалке 04. Няма смисъл да казвам, че нашите шампиони бяха морални победители в последният двубой и сега може би те щяха да са на финал срещу “Мидълзбро”, но аз съм горда и вярвам, че това бе една малка стъпка към големия футбол и Левски я направи, при това доста успешно. Много български журналисти и привърженици на други отбори биха казали “Късмет! Какви са тези “Артмедия? Марсилия ви подариха победата... Имаше засада при победният гол над Динамо... Удинезе бяха с резервите..” И какво от това питам аз? Има съдии, има Уефа, има всякакви безумци, които можеха да ни спрат по пътя към Айндховен...Естествено, решиха и успяха, но Левски отпадна от турнира с гордо вдигната глава и под овациите на хилядите фенове тук на стадион “Васил Левски” и там на “Арена ауф Шалке”. Как да не обичам този отбор?
“Тихите води са най – опасни”..
Написахме първият том на европейската ни приказка... и продължихме да пишеме историята от родните стадиони. Радвахме се на нашите победи и се смеехме на циркът, разиграван в Борисовата градина. Нашите момчета се забавляваха докато “ритаха топката”, други плачеха, затваряха сектори, крещяха, йебаха,докато губеха “сигурната си титла”. Тихо, кротко, Левски направи още един подвиг и се подигра на своите конкуренти. Феновете ставахме и продължаваме да ставаме свидетели на красив футбол. Станахме свидетели и на израстването на футболисти като Мечо (колко ли години никой не беше скандирал името му от трибуните), Пелето (онзи излишен футболист и връзкар), Ричард ( последната резерва на скамейката при треньори като Петрович), израстването на юноши като Домовчийски, Коприваров, Ники Михайлов и дори ще спомена младият талант Ники Димитров. От какво можем да не сме доволни? Привърженици сме на най-сплотеният и най-земният отбор – Левски. Сега остава да се насладиме на последните няколко мача на сините шампиони. Да се радваме на техниката, желанието и усмивките на нашите момчета. Те ни донесоха толкова много, че заслужават доста повече от 15 минути “Левски Шампион Алее Алее”. Те заслужават да им бъдеме предани цял живот, да помним всеки един от тези велики футболисти, от това ръководство и тези треньори. Те ни направиха съпричастни на синята идея и ни омагьосаха с вълшебни пръчици, за да станем част от отбора, без която нищо нямаше да е същото, както България нямаше да бъде нашата България без Левски!
Загубихме битката, но не войната!
Станимир Стоилов ни направи съпричастни на една “европейска битка”, а момчетата ни накараха да се чувстваме като герои от приказка – една “синя” приказка... без край. Това е Левски и това е България, родината на Апостола и на Гунди, страната на Мечо, Валери, Топчо, Пелето и компания. Държавата, където изгряха Игор, Ричард и Лусио... Как да не се гордеем с нашето природно “богатство”? Как да не се вълнуваме когато това име “ЛЕВСКИ” се носи от уста на уста още от времето на Турското робство... и как да не сме горди, че сме фенове именно на този отбор? След сезон 2005/2006 синьото нашествие по Европейските терени ще продължи, навсякъде ще разберат кой е Левски. Онзи отбор, който победи съвсем заслужено Оксер, Динамо Букурещ, Олимпик Марсилия, Артмедия и Удинезе... и загуби подобаващо от ЦСКА Москва, Хееренвен и Шалке 04. Няма смисъл да казвам, че нашите шампиони бяха морални победители в последният двубой и сега може би те щяха да са на финал срещу “Мидълзбро”, но аз съм горда и вярвам, че това бе една малка стъпка към големия футбол и Левски я направи, при това доста успешно. Много български журналисти и привърженици на други отбори биха казали “Късмет! Какви са тези “Артмедия? Марсилия ви подариха победата... Имаше засада при победният гол над Динамо... Удинезе бяха с резервите..” И какво от това питам аз? Има съдии, има Уефа, има всякакви безумци, които можеха да ни спрат по пътя към Айндховен...Естествено, решиха и успяха, но Левски отпадна от турнира с гордо вдигната глава и под овациите на хилядите фенове тук на стадион “Васил Левски” и там на “Арена ауф Шалке”. Как да не обичам този отбор?
“Тихите води са най – опасни”..
Написахме първият том на европейската ни приказка... и продължихме да пишеме историята от родните стадиони. Радвахме се на нашите победи и се смеехме на циркът, разиграван в Борисовата градина. Нашите момчета се забавляваха докато “ритаха топката”, други плачеха, затваряха сектори, крещяха, йебаха,докато губеха “сигурната си титла”. Тихо, кротко, Левски направи още един подвиг и се подигра на своите конкуренти. Феновете ставахме и продължаваме да ставаме свидетели на красив футбол. Станахме свидетели и на израстването на футболисти като Мечо (колко ли години никой не беше скандирал името му от трибуните), Пелето (онзи излишен футболист и връзкар), Ричард ( последната резерва на скамейката при треньори като Петрович), израстването на юноши като Домовчийски, Коприваров, Ники Михайлов и дори ще спомена младият талант Ники Димитров. От какво можем да не сме доволни? Привърженици сме на най-сплотеният и най-земният отбор – Левски. Сега остава да се насладиме на последните няколко мача на сините шампиони. Да се радваме на техниката, желанието и усмивките на нашите момчета. Те ни донесоха толкова много, че заслужават доста повече от 15 минути “Левски Шампион Алее Алее”. Те заслужават да им бъдеме предани цял живот, да помним всеки един от тези велики футболисти, от това ръководство и тези треньори. Те ни направиха съпричастни на синята идея и ни омагьосаха с вълшебни пръчици, за да станем част от отбора, без която нищо нямаше да е същото, както България нямаше да бъде нашата България без Левски!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Петя Все права защищены
