14 июл. 2006 г., 11:23

Любовта 

  Эссе
20095 1 3
4 мин за четене

Любовта

Има мечти,които стават реалност.Има думи толкова красиви,че са способни да ни накарат да се пренесем в света на съкровеното и искреното.Има чувства,подканващи хората да са както в оазис сред пустиня-щастливи в света на болката.Едно от тях е любовта.

Какво е тя?Как успява да ни призове да сме едновременно тъжни и безкрайно радостни?Отговорите на тези въпроси човек може да открие в сърцето си.То таи през целия ни живот весели моменти и мигове на страдание,наш приятел е и довереник.Борейки се за своите принципи и идеали,човечеството открива,че няма нищо вечно освен любовта.Когато изпитаме това безумно съчетание на болка и щастие ние чувстваме,че можем да се докоснем поне за малко до божественото,да потънем в царсвото на красотата,добротата и съзиданието.Има една арабска пословица:”Щастието е кристал,който се чупи в мига на най-яркия си блясък.”Емоционално неспособни да осъзнаем тези мъдри слова,ние тръгваме по пътя на сърцето.Оставяме се на течението на собствените ни чувства да ни води.Границите,пресичащи красивия сън с кошмара на действителносттани изпълват с непреодолим копнеж за изгубените изживявания.Възможно ли е съзнателно осъзнавайки последиците от любовта да продължаваме да я търсим отново и отново?

Още в периода на детството ние се научаваме да обичаме.Нашите възпитатели ни показват чрез своя личен пример какво трябва да правим,когато достигнем времето,през което да се влюбим.А именно-да останем верни на инстинктите си и да се вслушаме в гласа на свойте чувства.В днешно време ние апологизираме тази толкова прословута обич.Нима не знаем,че след нея идват мъката,страданието и отчаянието?В духа на красивото започват да се вплитат части от грозната болка,която обвива душите ни,след разочарованието от любовта.Изпитали това, някои хора отказват да отворят вратите на сърцето си отново,но никога повече не успяват да усетят истинското щастие.Оттук се стига до неоспоримия парадокс,че радостта и болката вървят ръка за ръка.Излиза,че човечеството дава всичко само и само,за да е нещастно.Дори в кошмарната реалност на страданието има следи от красотата,докоснала се някога до сърцето на окаяната душа.Това да изпитваш мъка от любовта се превръща в най-истинското и достойно човешко деяние.Да плачеш с поглед,насочен към звездите,е въплъщение на божественото,съзидателното и прекрасното.

Всеки от нас има свойте мечти.За някои те са свързани с материални богатства.Други виждат в сънищата си принцове и принцеси на бели коне,чакащи да ги отведат в царството на Морфей.Там ги очаква Афродита със своята прелест и обаяние.И отново излиза,че истинският образ в случая е този на нереалното.В лика на страдащите от любов сякаш има нещо свято.Техният невидим ореол показва,че са способни само и единствено на благородни чувства.

Истинската обич се изразява в това да правим всичко най-добро за човека,към когото изпитавме толкова съкровени чувства.В съзнанието ни любовта започва да се описва като нещо,без което неможем да живеем.За нас тя е като въздуха.Има я навсякъде около хората,но те не я виждат.Без нея обаче започваме да се задушаваме-чувстваме само мъка и болка.

Казват,че когато искаш истински нещо,то рано или късно се сбъдва.Така ли е и с любовта?Може ли страданието да се превърне във възхвала на щастието и как да го постигнем?Тук отново се намесва чудото,но не е ли то част от любовта?Именно то ни кара да стоим до късно вечер с блуждаещ поглед в тишината на мрака.Може би очаквайки телефонен звън или нещо невъзможно.Ала животът ни научава да бъдем силни и да плачем само в тъмнината.През деня нашият лик показва щастие и необикновена радост.Тези чувства се явяват като параван на нещо много по-силно и могъщо.Ежедневието ни кара да сподавяме своите сълзи,да се губим в тунела на страданието.Всеки трябва да направи своя избор-да тръпне пред портите на любовта и мъката или да живее един безсмислен,изпълнен единствено с проблемите на делничното живот.Аз лично сед оверявам безкористно на първото.

Мигом всичко изчезва...Остава само гласът на сърцето...Това е то-любовта.Нещо ,в името на което, живеем и страдаме.Няма нищо по-красиво на този свят от човек,отворил широко вратите на своят дом,и чакащ светлината на изгрева.Този изгрев,който ни кара да правим и невъзможното,да се борим и побеждаваме.Както в приказките добрите герои получават това,което искат само ако са били честни и достойни.Ето защо понякога страдаме от обичта-явно не сме били достатъчно добри за нея.

Ако в очите на някои непознат видя онзи пламък,който е безкористен и красив,аз ще му се доверя,защото това е нещо,за което има смисъл да живееш-любовта,а тя сама по себе си означава да видиш лика на щастието в образа на утрешния ден.

© Симона Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • супер е
  • ами може ли да ми кажеш Пенци защо адски много ми завиждаш?аз не намирам причината...предполагам че е в това,което съм написала,но ако ти ми кажеш ще бъда по-сигурна
  • мерси много и на двамата
Предложения
: ??:??