Любовта – основна човешка драма

 (съчинение – разсъждение)

  По "Крадецът на праскови" на Емилиян Станев. 

  Човешката душа и чувства са и винаги са били един необитаем и непрогледен океан. Не са малко авторите, които са се опитвали да опишат колко силни могат да бъдат човешките чувства и как преобръщат представи и възгледи. Емилиян Станев е един от тях. С творбата си „Крадецът на праскови” описва две човешки души, които толкова силно се свързват една с друга, че дори и смъртта не им е пречка.

   Време на война е. Време, когато в душите на хората са посяти страха и гневът от сеещите се навред глад и епидемии от болести. Едно време, в което е трудно нежните чувства като любов и обич да разцъфнат в почва, която е пълна с човешката мъка и и страдание. Ала Е. Станев не е на това мнение. Дори изобщо. В рамките на тази своя повест той ни разкрива образите на на Лиза и Иво – двама души, чиито социални класи се различават коренно и на пръв поглед са различни като деня и нощта. Това, обаче, не пречи между тях да пламне любов – толкова силна и жарка, че изгаря всички прегради пред себе си и побеждава всеки, който е дръзнал да  попречи да просъществува. Една любов, която кара Лиза и Иво да променят мнението ни, че между един военнопленник и жена на полковник не би могла да съществува. Една любов, която разцъфва и успява да порасне, успява да се превърне в едно непоклатимо растение, виещи корените си в душите на двамата влюбени – едно дърво, което не сама издържа на ударите на времето, в което се намира, ами дори оставя неизкоренимо.

  Любовта им пламва бързо и внезапно. Лиза, която в досегашния си живот не е усетила топлина и обич от съпруга си, остава впечатлена от Иво, макар той да краде от градината им. И на по-късен етап тя става така, че тя вече не може да дочака да дойде врмето, когато двамата ще се срещнат и ще усетят топлината на другия до себе си. Кой би помислил, че Лиза може да се влюби като Иво – един военнопленник, който пред нея е никой. Но именно в това е магията на любовта.  Възниква внезапно като една малка искра и се превръща в огън, не, ами в неугасим пожар, който разтапя леда на различията между двамата. Тя е просто любов, която не се интересува от време и място, в което да се появи, а просто се ражда. А роди ли се, то тогава е способна на всичко и никой и нищо не може да я спре. Промъква се в душата на човек и я кара да захвърли всички свои възгледи, само за да бъде до човека, когото желае и обича. Толкова силна любов, че подтиква Лиза да захвърли сигурния си живот при полковника и да се хвърли в обятията на един военнопленник, чието бъдеще дори не е сигурно какво ще бъде дори.

  Правилно или не, факт е, че Елисавета и Иво Обретенович са вече лудо влюбени един в друг. Съдбите им са вече неизменно свързани и дори да няма почва тази любов да просъществува, те се обичат и избират да бъдат заедно. Дори мъжът й да е полковник, Лиза избира човека, когото обича истински, макар че това не й носи никаква сигурност, пред полковника, който й дава бъдеще, но не и щастието, което търси тя, а го намира В Иво. И накрая, за да покаже още повече колко силна е тази обич, Е. Станев прибягва да още по-голяма развръзка  в повестта си, като поставя Лиза пред кръстопът – ужасен кръстопът. Иво е мъртъв. Убит е от ординареца, служещ на полковника, в една тъмна нощ, когато идва при дома на своята любима. Умира и дори не успява да се сбогува с Лиза. Именно тук е нейният кръстопът. Тя може да избере да продължи живота си, сякаш Иво никога не е съществувал, но тя не прави подобно нещо. Вместо това избира да последва своя любим в Отвъдното, за да могат да бъдат отново заедно. Някои биха я подкрепили, други биха  я нарекли  слабохарактерна и биха я обвинили, че не е избрала да се бори, но само човек, който е бил на нейното място може да разбере болката, която тя е изпитала, виждайки човека на своето сърце да лежи безжизнен в мръсната земя. Заради това тя може би герой и човек, достоен за уважение. Любовта, която изпитва е толкова силна, че не се свени сама да приеме прегръдката на Смъртта и да й позволи да я отведе при своя Иво, за да бъдат вечно заедно. Независимо, че би могла да продължи да си живее живота си, тя не желае такъв живот, без своя любим, който носи искрица светлина в душата й. Това е истинска любов – жарка и неподправена. Такава, каквато рядко се среща, но  щом я видим оставаме изумени до какво може да доведе тя. Как, възникнала небрежно, кара хората да вършат неща, които никога не са мислили, че могат сторят. Любов, която се ражда в едно враждебно време и успява да оцелее, дори Лиза и Иво да са мъртви. Тази любов не умира, не, ами остава безсмъртна. Докато има хора като тях двамата, ние ще продължим  да се убеждаваме, че в този студен и сив свят, любовта е най-доброто „гориво”, което може да накара хората да постигнат неща отвъд своите представи.

  Безспорно повестта „Крадецът на праскови” е едно красиво и нежно произведение, което ни кара много да се замислим. Със своя талант, Е. Станев разгръща едно отминало време, но със същата  брутална реалност, в която човешките души биват смазвани от трудните години. Показва ни как обаче дори и на фона на бушуващия звяр на войната, който тъпче всичко добро и красиво по пътя си, все пак е възможно да разцъфне нежният цвят ва любовта, който се оказва се оказва най-здрав дори. И макар да бъде засипван с всевъзможни препятствия, той пробива пътя си нагоре и укрепва. Става толкова голям, че вече нищо не може да го събори. И дори корените му да бъдат отсечени от реалността, той продължава да расте, защото такава е истинската любов. А тя съществува винаги и навсякъде. Никой и нищо не може да я заличи, дори самата смърт.

  Колкото и дребен да е човекът, колкото и слаб да е, той носи в сърцето си уникална сила. Чувството на любов, което би могъл да изпита е нещо върховно. Пропускайки толкова нежно на пръв поглед създание в душата си, човек може да надхвърли себе си. Точно заради това любовта, която извира от нас е неописуема. Колкото и прегради да има пред нея, тя няма да се спре пред нищо и ще ни кара да се борим и да се движим напред. Изпитвайки любов, ние сме способни на абсолютно всичко, че дори и много повече.