М А Х А Л О Т О
2 мин за четене
М А Х А Л О Т О
Всички ние се мъчим да разберем живота си...Истината е, че не успяваме, но това не ни кара да спрем и да се откажем. Правим го, въпреки твърдата стена, в която се разбива цялото ни натрупано знание, научило ни да търсим логика в нещата, да виждаме взаимовръзки между това, което става с нас. Иска ни се да подредим своя свят, да си го обясним, за да прогоним страха, иска ни се да се чувстваме господари на живота си...Вечната ни цел, най-голямата и най-трудно постижимата...
Защо не успяваме ? Не е ли, защото робуваме на избора, разделяйки всичко в живота си на две - на бяло и черно...Признаваме съществуването на нюансите, но рядко избираме средната позиция, за нас тя е малко абстрактна, не тъй сигурна и ясна, както ако заявим, че едно нещо е точно такова, а не друго. Умът ни, нашият безграничен човешки ум работи с противоположности, това е неговият метод, чрез който добиваме познание за света, но защо това познание престава да ни служи в един момент от собственото ни развитие и се виждаме едва ли не пристрастени към своеобразно махало, чието топче непрекъснато изтласкваме ту в посока на бялото, ту в посока на черното, но то нали си е махало и следва физичните закони, а не желанието ни да определяме нещата в бяло-черни краски, след няколко помахвания подред в двете посоки, с амплитуда отговаряща на крайността на позицията, която сме заели с вечната си склонност да даваме оценки, все пак се успокоява в най-ниската си точка, на разделителната линия между бялото и черното, където те присъстват едновременно и поравно, та точно в тази точка махалото спира, открило своето физично равновесие, оказващо се различно от мнението ни. Махалото ни дава отговор...Великолепен отговор, но трудно приемлив, защото в него отсъства радостта от пристрастието, с което сме свикнали. На нас ни се иска да вярваме, че едно нещо може да бъде прекрасно и само прекрасно, без примеси. Иска ни се, защото го харесваме...Допуснем ли, че то е относително прекрасно, харесването ни започва да угасва. По същия начин вярваме, че едно нещо е отвратително и изтласкваме махалото със замах във възможно най-крайната черна позиция, но топчето моментално се връща - къде - в най-крайната позиция на бялото, а в живота се случва нещо,което започва да ни разколебава...
Толкова пъти се повтаря опитът ни да заклеймим онова, което не харесваме и последващото го разколебаване, докато най-после настъпи момент, когато усещаме, че вече сме се простили с пристрастието си към едностранната оценка и също като топчето на метафоричното си махало след многократни лутания намираме оная равновесна точка, в която няма страст, но затова пък има усещане за хармония. Ето го отговора, несимпатичен отговор, но истински...Хармонията е любовта, която смята, че всичко е нужно... такова, каквото е. Най-трудната истина...
Всички ние се мъчим да разберем живота си...Истината е, че не успяваме, но това не ни кара да спрем и да се откажем. Правим го, въпреки твърдата стена, в която се разбива цялото ни натрупано знание, научило ни да търсим логика в нещата, да виждаме взаимовръзки между това, което става с нас. Иска ни се да подредим своя свят, да си го обясним, за да прогоним страха, иска ни се да се чувстваме господари на живота си...Вечната ни цел, най-голямата и най-трудно постижимата...
Защо не успяваме ? Не е ли, защото робуваме на избора, разделяйки всичко в живота си на две - на бяло и черно...Признаваме съществуването на нюансите, но рядко избираме средната позиция, за нас тя е малко абстрактна, не тъй сигурна и ясна, както ако заявим, че едно нещо е точно такова, а не друго. Умът ни, нашият безграничен човешки ум работи с противоположности, това е неговият метод, чрез който добиваме познание за света, но защо това познание престава да ни служи в един момент от собственото ни развитие и се виждаме едва ли не пристрастени към своеобразно махало, чието топче непрекъснато изтласкваме ту в посока на бялото, ту в посока на черното, но то нали си е махало и следва физичните закони, а не желанието ни да определяме нещата в бяло-черни краски, след няколко помахвания подред в двете посоки, с амплитуда отговаряща на крайността на позицията, която сме заели с вечната си склонност да даваме оценки, все пак се успокоява в най-ниската си точка, на разделителната линия между бялото и черното, където те присъстват едновременно и поравно, та точно в тази точка махалото спира, открило своето физично равновесие, оказващо се различно от мнението ни. Махалото ни дава отговор...Великолепен отговор, но трудно приемлив, защото в него отсъства радостта от пристрастието, с което сме свикнали. На нас ни се иска да вярваме, че едно нещо може да бъде прекрасно и само прекрасно, без примеси. Иска ни се, защото го харесваме...Допуснем ли, че то е относително прекрасно, харесването ни започва да угасва. По същия начин вярваме, че едно нещо е отвратително и изтласкваме махалото със замах във възможно най-крайната черна позиция, но топчето моментално се връща - къде - в най-крайната позиция на бялото, а в живота се случва нещо,което започва да ни разколебава...
Толкова пъти се повтаря опитът ни да заклеймим онова, което не харесваме и последващото го разколебаване, докато най-после настъпи момент, когато усещаме, че вече сме се простили с пристрастието си към едностранната оценка и също като топчето на метафоричното си махало след многократни лутания намираме оная равновесна точка, в която няма страст, но затова пък има усещане за хармония. Ето го отговора, несимпатичен отговор, но истински...Хармонията е любовта, която смята, че всичко е нужно... такова, каквото е. Най-трудната истина...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© ВАНЯ КОЙНАКОВА Все права защищены
