МАГИЯТА НА ЛЮБОВТА

Какво прави с нас любовта? Какво се случва с нас, когато изпитваме любов?

Нима това не е хубаво чувство, което кара сърцето ни да трепти и да пърхат пеперуди навсякъде из нас. Сутрините, когато отворим очи, се събуждаме с усмивка и целият ни ден е прекрасен и изпълнен с щастие, трудните моменти и проблемите ни сякаш сами се разрешават. Излъчваме толкова позитивна енергия, която раздаваме на всеки и навсякъде, заредени сме с толкова положителна енергия, че ни е в излишък и може да я раздаваме щедро.

Нима това не е магия?!

Но колко дълго трае това чудо на природата?

Колко дълго може да продължи щастието на любовта?

Трябва ли задължително да сме щастливи  и да сме влюбени?

Нима, когато изпитваме любов към някого, не виждаме в него само хубавите му качества и умишлено отбягваме неговите отрицателни. Защо в началото, когато се запознаем с някого и прехвърчат между двама ни елфчетата на любовта, ние сме опиянени от така нереалния образ, който сме изградили в себе си за някого, когото искаме да бъде. Искаме всяка секунда да получаваме от това щастие, да вдишваме от въздуха около нас, който е станал невероятен и никога не е бил толкова прекрасен, колкото в този момент, изплуват неща, които искаме да ни се случат, които сме пазили дълбоко в подсъзнанието си и умишлено сме крили, защото ни е било страх те да станат. Нима тогава страхът не изчезва?

Страхът ни става мъничък, незначителен, него просто го няма.

Щастието го измества от нас. Толкова ли е трудно да бъдем щастливи, дори и да сме сами?

Защо страхът от това, че сме останали сами, с времето надделява  над самите нас и не позволява на положителните случки да се случват.

Не бива да допускаме песимизма и отрицателните мисли да надделеят, защото те ще ни унищожат, ще ги предизвикаме умишлено, а това само може да ни навреди.

Дори и да не се е случило нещо неприятно, дори да сме претърпели разочарование в любовта, дори сърцето да ни е разбито на най-мъничките парченца, не бива да се оставаме на течението, не бива да се самосъжаляваме, защото така никога няма да си помогнем.

Щом така е станало, така е трябвало да се случи, преминаваме през труден за нас житейски период. Няма случайни случки и случайни срещи с хора в живота на човек. Така трябва да стане, за да израснем, за да се научим да бъдем по-добри, по-силни и по-щастливи.

Не бива да обвиняваме несгодите и другите хора, че са виновни за нашите дела и за нашето емоционално състояние. Нека погледнем себе си, нека да помислим къде ние грешим, защо се чувстваме подтиснати, какво толкова ни липсва, за да сме усмихнати, за да може да сме щастливи.

Тава, че сме останали сами в дадения момент, не бива да поражда в нас гняв, да отваря вратата на яростта, напротив, щом се е случило така, явно ние самите, не осъзнавайки, сме имали нужда да останем сами, да отделим време на самите нас.

Щастливи може да бъдем, дори когато си останем вечер вкъщи, да сме си пуснали нещо интересно по телевизията, запалили сме си свещичка или може би някоя по-интересна лампа, сипали сме си подходящото питие или сме се отдали на хубава книга с купа пуканки в леглото по пижама...

По този начин ние се отърсваме от околните, така се зареждаме със себе си и сме щастливи, отпочинали и готови да продължим напред.

Невинаги трябва да сме влюбени, за да сме щастливи, необходимо е  да излъчваме любов към живота, така щастието винаги ще бъде с нас и любовта ще е винаги в нашето сърце, готово да бъде докоснато от сродна душа!

от Прекрасната