Мечти и илюзии. Само това ми остана, след като разбрах, че реалността е ужасна. Мечти, но за съжаление разбити. Илюзии, примамващи, но нереални, лъжовни, искащи да вземат всичко и да дадат точно нищо. Илюзии за по-добър живот, за това, че си обичан поне малко от твоите най-близки. Илюзии, породени от факта, че нямаш нищо, а толкова искаш да имаш нещо, някого, в когото да се гушнеш след тежкия ужасен ден. Някого, когото да обичаш… ако не истински, то поне за разнообразие… Но знаеш, че тези мечти, тези илюзии не са нищо повече от красиви лъжи. Иска ти се да вярваш в тях, но знаеш, че не е правилно, че ще пропаднеш, че ще станеш зависим и въпреки това не можеш да се откъснеш. Защото те вече са ти влезли под кожата със своята лъжовна и много красива обвивка. Но всъщност под нея няма нищо, освен празнота… няма обич, разбиране, надежда… Под тази обвивка се крие мрак, тъга… Тези мечти, тези илюзии са грях, онзи сладкият, опияняващ грях, от който ти се иска да вкусиш… отново… отново… отново…