Мечтите са безплатни

Мечтите са безплатни

    Черни облаци покрили са небето. Пусто е. Самота цари в града, чува се само вятърът и песента на дърветата. Те пеят за тъгата, за сълзите, които проливат онези незаслужили това. И сякаш никой не ги чува...

      Сами са, безпомощни са... И защо се чувстват така??? Защо животът гръб им е обърнал, защо вратите една по една за тях се затварят...

   Защото никой не иска да ги приеме различни... Нима това е престъпление...? Нима го заслужават... ? Всички се страхуват от различното... не го приемат... и защо??? Все едно едните са лоши, а другите могъщи... Не заслужава ли всеки да получи мъничко топлина и обич???

        Тъга, самота, пустош е обзела всички... На никой за никого не му пука... Сякаш едните са безчувствени...
       Продължава тишината... и песента на дърветата се разнася бавно, бавно... И така стигна до ушите на всеки един от този тъжен град. Дърветата ги МОЛЯТ... молят ги да бъдат по-човечни... та нали и те са като тях... чувстват, плачат, усмихват се, но никой не ги чува... Все едно не съществуват!

     И така останаха само сълзите... Сами стоят и плачейки пеят песни за страданието... за преживяното до момента. Безпомощни са! За тях няма любов... Остана им само вярата и надеждата, че някой ден светът ще бъде по-добро място, че някой ден никой няма никого да дели, всички ще се обичат и самотата няма да цари. Ще има само усмивки и радост. Но до тогава трябва сами да се преборят с унижението и неразбирателството.

      Градът си остана тъжен. Вятърът се засили. Песента им стана по-мъчителна... Сълзите ставаха все по-горещи. Болката ги съсипваше...

      Както се казва "Мечтите са безплатни". Те се държат на една мечта. Това ги крепи. Остана им само САМИ да се борят... Може би това е тяхната съдба?!... Докато не се пречупят и не паднат в бездната на пропастта – измъчени, уморени и отчаяни от Всичко на света...