В първия момент усещаш силно въздушно течение. Косата ти започва да бяга във всички посоки. Докато подвижните стълби бавно те свалят в подземието, по неподвижните до теб прехвърча река с двупосочно течение. Продължаваш бавно да слизаш към долната земя. Някой те намушква с рамо, за да те пререди. Не му обръщаш внимание. Не  си представяш как ще се прекатури надолу с главата, тичайки по стълбите. Или поне се опитваш. Вече стъпваш върху твърда земя. Нямаш време да я опипаш добре с краката си. Оглеждаш се бързо и виждаш, че тук има още много като теб. Дори изглеждат по същия начин: гледат втренчено, в най-добрия случай в някой себеподобен, а в най-лошия – в някаква светеща джаджа; не се усмихват; почти не говорят; от ушите им излизат кабели, които се свързват със светещите джаджи. Вървиш само направо и се стараеш да не пресечеш нечий път. Рядко успяваш.  Ти също избираш своята точка, където да спреш сред останалите. След малко си избрал и тази, в която да се втренчиш. Готово! Слял си се с обкръжението. Дори някой да те търси, трудно ще те открие. От време на време хвърляш по едно око на някакъв брояч. Обикновено хората се радват, когато разполагат с повече време, но ти си щастлив, когато остава по-малко. И колкото по-малко остава, по-добре се чувстваш.  Странното е, че въпреки това краката ти започват нервно да потреперват. Може би бързаш? Внезапно на лицето ти се ражда усмивка – има светлина в тунела. Има и звук. И звукът, и светлината се приближават много бързо. Отново… Отново те блъсва въздушно течение. Фокусираш се върху вестителя на звука и светлината. И чакаш покорно. Знаеш, че вратите и за теб ще се отворят. И чудо! Преди да си помислил каквото и да е за „Сезам…”, дверите се разкриват. Талази себеподобни хукват срещу теб и се разтичват във всички посоки, може би опитвайки да не те пометат. Едва ли е това причината. Докато търсиш своето островче, където да не попречиш на никого и същевременно да съхраниш себе си, чуваш:

„Станция Софийски университет. Вратите се затварят.”