Милата ми...
В последно време често попадам на творби, в които става въпрос за националната ни гордост. Хора от миналото, които ни карат да се гордеем; събития от миналото; изобщо миналото... А днес? Какви чувства предизвиква днес това, което виждаме? И какво виждаме? Това са впечатленията ми от последните няколко дена - както от лични, така и обществени събития. Всъщност личните са част от нещо страшно, което се случва в обществото ни. Милата ми...
Вчера, прекрасен ден. Разхождам се, а срещу мен едно същество, което не можах да определя от кой пол, държеше каишка и си мислеше, че на нея има вързано куче. Излъчваше спокойствие и щастие. Предизвикваше смях, но не плащаше данък обществено мнение; може би защото не беше част от това общество. А какво беше то?
Майка с дете в близкия училищен двор. Детето на година и половина играе там по обясними причини - липса на подходящи за целта места. Учениците са в час. На сантиметри от детето пада с трясък твърдо сварено Великденско яйце. Майката поглежда: от прозорец на четвъртия етаж момчета в разгара на пубертета се хилят доволно. Родителката търси отговорност, но в отговор след нея коментарът е: „Следващия път ще целя нея!" Е, голямо геройство е да хвърляш яйца по бебе! Учителите отчаяни, ситуацията не ги впечатлява. Горкото ни училище! Горкият ни роден, омаен български език: с предложение да не е задължителен в учебната програма! Ами нормално! Като се има предвид, че българите скоро ще станем най-малобройни в сравнение с другите етноси, населяващи милата ни Родина! И после се възмущаваме, че чужденците ни виждат като турски кенеф! Милата ми...
В блока, където живея, се носи слух, че има публичен дом. Даже често срещам „работничките". Но някой предприема ли нещо? Не. Униформените представителите на властта приемат нещата на шега или пък не?! Същите тези представители на властта смело спират автомобили, движещи се със 70 км/ч например, но за такива, които минават покрай тях със 150 км/ч, не си правят труд да вдигнат палката дори. Ами, да - няма смисъл: кой може да спре с такава скорост?
Участниците във ВИП брадър ни направиха свидетели на скандали, глупостта си и простотията си. И след като видях естествения вид на две миски - от миналото и настоящето, вече съм убедена, че корупцията е навсякъде. Всъщност те и гримирани навяват такива мисли.
Отдавна преследваната цел да нямаме армия скоро ще бъде постигната - вероятно вече военнослужещите могат да се съберат на един средно голям български стадион. Институциите си прехвърлят топката за каквото и да било от край време. Всеки се оправдава с кризата за бездействието си... От години психясал доктор практикува официално професията си и държи в ръцете си животи... Но всичко стана ясно като изтърва този на 11- годишно дете...
Милата ми... България! Днес миналото ни кара някои от нас да се гордеем! Днес пишем историята! Днес правим нашето утре! Детето ми все още не разбира! Детето ми спи спокойно! Аз - не... Вече не разбирам...
© Мария Петрова-Йордано Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Когато млад човек като теб пише, че расте изгубено поколение, че младите са много различни от вас, когато сте били на тяхната възраст. Когато наоколо ни заобикаля грибиянщина , чалгаджийница и силиконова култура, когато манекенки на 17 не знаят нищо за това, къде се намира град в България с хиляди жители, когато не знаят как е загинал национален поет и революционер. И когато тези същите се експлоатират в медиите, защото това носи пари.
Тогава значи, че времето, в което живеем не струва и пет пари.
Не ми се мисли повече, с поведението си съм бил винаги против това, за което пишеш горе.
Затова съм на този хал! Поздравявам те за есето! -
Нели, не мисля, че съм си изгубила ценностите, тревожейки се за случващото се около нас. Напротив: мисля, че все още имам ценности и затова ми правят впечатление тези неща и се тревожа! Благодаря за коментара! Поздрав!
-
А може би все още не знаем коя е днешната гордост на българина..Може би историята ще погледне с други очи на това което сме сега...Нормално е да се тревожим за злободневието.. дали то е съществено ??..и определящо.. Дали, заради него не ни се губят ценностите , по дяволите ??...
-
Кали, и на мен ми е мъчно... Не знам дали се усеща болката, с която е написан текстът. Всъщност имах идея да напиша и едно есе за хубавите неща в живота! Поздрави!
-
Това за животното го бях прочела на друго място - извинявай. А че е трудно - трудно е. Но все говорите, навсякъде (по превоза, по спирки, по интернет, в работа) колко сме зле. Все с едни и същи примери.
Хайде, ей така - за разнообразие да потърсих добрите неща, които ни карат да се усмихваме. Просто ми е мъчно като слушам приказките на хората - това е.
Извинявай още веднъж за животното. -
Дими, Кали, благодаря за мненията. Дими, благодаря за разбирането! Кали, а с това "днес" ние каква опора ще бъдем на тези след нас и след тях...? Аз също съм тук, в България. Опитвам се да променя нещо, но е толкова трудно. Че българинът е зле, зле е! За животно - не съм споменавала! Но наистина ли всеки си заслужава съдбата?
-
И при целия арсурд на "днес" къде да търсим опората, на която да се изправим и все пак да продължим да пишем историята?! Славните дни на милата ни България, които са изгубени в пожълтелите страници на времето могат да бъдат такава опора. Поне за мен. Приятелството и обичта, тревогата, желанието да се наведш и да събереш счупените стъкла край реката, импулса да си отвориш сутрин очите и да излезеш в прашния си град усмихнат - това са моите опори. И когато ми се завие свят и ми прилошее от "днес", се хващам здраво за тях...и оставам изправена...и същата. И остава желанието да остана в България и всеки ден, малко по малко да поправям правописните грешки, за да не ни се смеят бъдещите хора.
Честно ви казвам - омръзна ми да слушам и чета колко е зле нацията ни и какво животно е българина.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
Lubara, благодаря за мнението. Дано се увеличават хората, споделящи тези виждания и показват с действята позицията си! Поздрави!