Мило либе… ето че настъпи поредната лятна нощ. Земята „замира в наслада”. Запалихме си огън и всички косачи се събрахме около него, приседнахме уморени и замълчахме. Само Благолаж, знаеш го - постоянно нещо шава и не спира да говори, започна отново да разказва своите приказки. Чудя се защо ги говори тези чудновати работи - разказва за принцеси, за кралици, за любов и смърт. Измислици! Поне така мислих преди. Но сега, като се заслушам, сякаш тези приказки ме отнасят в далечни страни, там, където вълшебствата не спират, там, където не изоставят любимите си, там, където царува светлината. Унасят ме и сякаш забравям къде се намирам.
Другарите ми не са спокойни хора, все гледат да подхвърлят нещо, да ме закачат, но тази вечер те събудиха в мен страха. Страх, че ти си сама, че те оставих толкова набързо, че не можах да ти се порадвам, че ме няма при теб. Чувам кукумявка… дали това не е знак, че трябва да се върна? Замислям се дали направих добре, че те оставих? Тръгнах да диря пари, но дали ...