Миражи в пустинята

  Помня египетското робство. Не, не съм евреин. Не съм и египтянин. Всъщност от Египет ме делят хиляди километри в пространството и хилядолетия във времето. И все пак помня робството и фараоните – гробниците им, богатствата им и жаждата им за безсмъртие.

  Бях един от строителите на главната Гробница. След като фараонът умря в далечната североизточна страна, поробила родината ми, трябваше да изградим вечен дом за тялото му – в центъра на столицата, срещу бившия дворец на един от детронираните преди това и прогонени владетели. Извършихме чудеса от храброст и с усилен денонощен труд успяхме да издигнем четвъртитата каменна сграда – с храмова колонада, стълбище, завършващо с обширен стилобат, и украсена с глави и бюстове на мъртви герои долна част. Тук народът ми минаваше на колективно поклонение няколко пъти годишно. Единично и групово – непрекъснато. В деня на церемонията тълпите се нижеха с часове пред Гробницата – с развети хоругви и с прославящи надписи върху афиши на дървени пръчки, вдигнати високо над главите. И тържествена музика, и песни звучаха на Централното хорище отпред, а на стилобата стояха изправени, с приветливи балсамирани усмивки новият фараон – наследник на мъртвия и негов продължител, и приближените му жреци и военачалници. И махаха те приветствено към минаващото множество, сякаш не стояха пред гробница с труп в нея, а пред някаква циркова арена и бяха артисти, на които множеството отвръщаше с тържествени викове на възхвала.

  А аз всеки път си мислех за оня трудовак, роб като нас, който загина в голямото бързане при строителството – камък падна върху него и не видя той края на делото си. Така с кръв бе белязано издигането на Гробницата, а божеството в нея явно искаше жертва. И я получи. Погребаха злощастника тихо и кротко, без овации и тълпи, не написаха за него ни оди тържествени, ни поеми прославящи, ами го изпратиха в последния му път безмълвно и в скръб само най-близките му роднини. И ние – неколцината негови верни другари. 

  Тогава се зароди в мен идеята да тръгна за Ханаан. Знаех само, че е някъде на запад и че не трябва да споменавам за това дори и пред най-скъпите на сърцето ми хора, защото фараонът имаше стотици уши, които му донасяха и за най-малките признаци на неподчинение и проява на собствена воля. Нямаше да получа разрешение да напусна свободно родината си, трябваше да бягам. Млад бях тогава, здрав и силен – не се боях от нищо, нито се отказвах лесно от замисленото.

  Успях на третия път. Водата ме изнесе навън, сякаш се раждах за нов живот. Но тепърва ми предстоеше да се уча да ходя, да говоря на непознат език, да започна всичко отначало. Не беше лесно, но ме крепеше мисълта, че Ханаан е близо. Само да премина оня хълм и горичката в долината, да прекося следващата река, после морето, океана…

  Огледах се – животът ми минал. Щастлив ли бях – далече от дома? И да, и не. Ако не отидеш там, цял живот изпитваш съжаление и копнеж, а ако рискуваш, те мъчи носталгията за тук. Цял живот – разпънат на кръст между Ханаан и Египет. Всъщност – в пустинята. Такава е тя – коварна, умее да се маскира. Уж си я преминал, преодолял си хиляди трудности, изградил си име, кариера, построил си дом, семейство и в един прекрасен ден се огледаш като събуден от сън, а около тебе – пясък. И защо ти е манната небесна, защо са ти благата материални и водата бистра, избликнала от камъка – само за теб, като все още си там – в пустинята, а Ханаан е все така далечен и недостижим.

  Направиш ли стъпка – преминаваш в друг свят. И ситният чакъл под краката ти ще протестира, че стоиш върху него, а обувките ти ще скърцат с издраскани от камъчетата подметки. Потопиш ли се във водата, изместваш обем, дори и да си в собствената си вана – като при Архимед.

  Очакването също е пътуване. Ти решаваш да преминеш ли Рубикон или да чакаш.

  След четиридесет години очакване Гробницата на Вожда в родината ми беше разрушена, за колкото време беше и построена – шест дни. За толкова Бог е създал света, но фараоните не са Бог. Не са дори божества. Нашите бяха бивши роби, заели мястото на старите божества и впоследствие започнали да се мислят за такива.

  А истинният Бог е „Бог ревнив и въздава беззаконието на бащите върху чедата до третото и четвъртото поколение на онези, които Го мразят“. И които Го обявиха за несъществуващ.

  Вече не се питам защо така и не видях Ханаан – знам отговора. Обетованата земя ще видят децата и внуците ми, които не са родени в робство като мен. Защото Бог е също така щедър и милостив към тези, които Му се боят и които вършат добри дела в Негово име. Не заради мен ме изведе Той от страната на Гробниците, а заради тях – тези, които идват след мен.

  И които някой ден ще се завърнат. Надявам се.

  И в светлината на последните събития в Украйна, а сега и в Израел, ми се ще да добавя още нещо. Не е Ханаан стадионът в предградието на Париж „Сен Дени“, нито „Английската алея“ в Ница, нито кулите на Световния търговския център в Ню Йорк, нито театърът на станция „Дубровка“ в Москва, нито Киев, нито дори самият Израел с Ивицата Газа. Земята, където камъчетата под краката свистят като куршуми и пускат кръв, не е обетована. Не знам причина, поради която някой ще отиде в чужда страна и ще започне да убива невинни хора, защото си мисли, че има право или за да раздава правосъдие, защото му е причинено зло или отнето нещо, което смята, че му принадлежи. Не знам и причина да направи същото в собствената си страна.

  Не знам причина непрекъснато да връщаме душите си от Ханаан в Египет и да търсим нещо, което всъщност унищожаваме ежечасно с делата си. Унищожаваме планетата си – в стремеж да живеем по-добре и в резултат на вечните си междуособни битки. 

  И пак вдигаме поглед към небето от Вавилонските си кули и в червените пясъци на Марс търсим нова Обетована земя. А пустинята е навсякъде – дори в космическите дълбини, и във всички времена.

  И миражите в нея са неизброими…          

8.10.2023

  Есето участва в Петия международен конкурс „Иван Бързаков“ на постоянна тема

“Страданието и изгнанието – както в чужбина, така и в собствената родина“ и не получи никаква награда.